Двойната звезда
Шрифт:
— Сериозно те подозирам, че си в съюз с лекарите. Какво току ми пробутваш някакви момичета?
— Ако се спреш за малко, ще ти кажа истината.
Спря го не любопитството. Сдържаната Лида не бе му проговорвала така гальовно от години, та нежността на гласа й го удари неподготвен в гърба.
Наблизо имаше пейка, но той седна направо на алеята, в краката й.
— А истината, както й се полага, е жестока, нали? Сядам, да не ме събори.
Погледна я изотдолу в насмешливо очакване и всичко в него се наежи. Халюцинирал ли беше? Лида си стоеше пред него съвсем същата, не по женски спокойна. И съобщението й прозвуча с компютърно спокойствие.
— Нилс, още на две светлинни години оттука аз се примирих с мисълта, че връщането за нас ще означава раздяла.
— Другите разделиха ли се? — Не знаеше, защото съзнателно бе престанал да се интересува от съдбата им.
— Повечето. Но ще го направят всички. Останем ли заедно, ще се превърнем в праисторическо племе сред днешната цивилизация.
— Тогава защо не слезе с тях?
— Не от страх пред раздялата. Вероятно по същите причини, каквито са и твоите. За петдесет години сигурно доста сме се уеднаквили.
— Не сме, не си успяла да ми предадеш коварството си — рече весело той и духна, защото меките косми на мустаците непрекъснато се лепяха по устните му. — На две светлинни години оттука аз не съм и мислил за раздялата.
— Не ставай лицемер — усмихна се тя. — Не си имал време да се сетиш от мечти как на Земята ще наскачат нашите потомки около знаменития Нилс Вергов.
— Както виждаш, направих си едноместна спалня на обществено място.
— Защото си още стреснат, още си…
— А би ли ми обяснила, умна жено, от какво съм стреснат? Но не с думите на докторите, със свои думи!
Тя никога не беше го щадила, не го пощади и сега:
— Страх, Нилс. Обикновен човешки страх. Само че на теб и на милото ти подсъзнание ви е трудно да си го признаете. Защото сте свикнали Ннлс Вергов да бъде винаги най-смелият, най-хладнокръвният, най-най-най…
— Да си ме видяла в полета някой път по-уплашен от другите?
— Сега и за мен Земята е по-страшна.
— Глупости! Там поне има хиляди места, където мога да си вържа койката, без да минава всеки час някой разхождаш се потомък край нея.
Чул приближаващите се стъпки, той рипна от тревата, досадата му се превърна в гняв, загдето инстинктивно бе се съобразил с тия потомци. И хукна отново по алеята, но в слепотата на гнева си тръгна срещу стъпките. Или може би неговото любимо подсъзнание бе избрало тъкмо тази посока. Защото то го и накара да извика едно ужасено: „Зина?“ — преди да се парализира заедно с него.
— Нилс? — извика и момичето, но тихичко, колебливо, неоткрило веднага познатите черти на лицето му, потънали в джунглата от посивели косми.
Зад него Лида повтори като задъхано ехо: „Зина?“ — после той престана да чува дишането й, оглушен от собствения си пулс. Една катеричка скочи безшумно на пътечката, седна на опашката си и се загледа в тях — пародиен свидетел на невероятната им среща. Но Вергов беше наистина храбър мъж и бързо се опомни.
— Коя сте вие? — изръмжа той. — Извинете ме, че така…
— Зина — отвърна боязливо момичето. — Ти ме позна, Нилс? Много се боях, че няма да ме познаеш.
— Стига глупости! Лекарите ли ви измислиха такава?
— Аз наистина съм Зина, Нилс. Дай ми възможност да ти обясня.
Нилс прихна в оня смях, който безпокоеше медицинската комисия.
— Погледни я, Лида, виж я! Най-после успяха да ни вземат ума с фокусите си, а?
Не само на лекарите бяха се противопоставяли двамата, непрекъснато се съпротивяваха и на техническите чудеса, с които ги посрещаше новото човечество. Той погледна с цинична придирчивост смутената двойничка на някогашната Зина.
— Този път май ще се предам. Съвсем като истинска е!
— Нилс — изчерви се момичето. — Не съм нито фокус, нито някаква холографска прожекция. Търсих те много пъти, но все отказваха да ме свържат с теб. Трябва да ти обясня.
Той се обърна към Лида, която вече се усмихваше в своето бледо спокойствие.
— Гласът е същият — потвърди тя и също премина към дистанциращото „вие“, което днешните хора твърде рядко употребяваха. — Значи, вие се казвате Зина? И какво искате от нас, мила Зина? Интервю ли?
Ух, колко зло ставаше понякога това Лидино спокойствие, в чиято гравитация бе прекарал пет десетилетия. Къде дяна великодушието си, с което само преди минута го преотстъпваше на съвременните момичета?
— Нека да ти обясня, Нилс! — примоли се момичето и прихвана висящата от рамото й старинна чантичка, сякаш там се намираха доказателствата.
— Само на него ли — попита Лида.
— Нямам тайни от нея — заяви Нилс и изведнъж се сети: — А защо познахте само мен? Това е Лида. Лида Мей!
Досещането му сякаш я отрезви и Лида рече настойчиво:
— Върви, Нилс! Не сме вече на кораба, тук всеки има право на тайни.
Не, не великодушието й го пращаше с момичето, може би само разумната предвидливост, че и тя се нуждае от свои тайни. Нилс подаде подканяща ръка на момичето и то с радостно облекчение положи веднага пръстите си върху дланта му. Той я дръпна, опарен от внезапната топлина на чуждата женска плът, и ръката на момичето падна рязко надолу. Катеричката побягна на близкото дърво. Нилс се изсмя виновно:
— Прощавайте, все още ви смятах за някаква прожекция или видение. Но приликата с една Зина…
— Аз съм самата Зина, Нилс!
— Добре, добре, да вървим! Може ли в движение? Трудно седя на едно място.
И без да дочака отговора й, той влезе с привичното си темпо в разклонението на пътеката. Дори по-бързо, защото и нетърпението му сега беше по-голямо, не беше вече и безпосочно. Мислеше, че като загърби момичето, ще престане да го вижда, но продължи да вижда Зина пред себе си точно такава, каквато беше онази Зина, която подтичваше отчаяно подире му.