Двойната звезда
Шрифт:
— Нилс — почти изплака тя. — Така не мога. Разбери, важно е!
Той изтича до уединената встрани пейка. Когато момичето седна на метър от него, вече бе уравновесил дишането си.
— Е, какво, да започнем.
Момичето изрече с плачливо заекване:
— Нилс, ако… ако вече не ме обичаш… Ако съвсем си ме забравил, трябва да ми кажеш предварително. Но аз видях как…
Този глас бе му задавал някога подобни въпроси и той сепнато се обърна към нея, разтърсен от мистични тръпки:
— Нека да свършим с представлението, а? Щом ще ми обяснявате нещо, обяснявайте!
Момичето стисна своите разтреперани изящни ръчички между тъпичките си бедра. Някогашната Зина при силно вълнение криеше ръцете си по същия начин.
— Нилс, аз съм Зина. И те чаках да се върнеш, защото още те обичам. Не ме прекъсвай, моля те! Така е. Аз съм клонингово копне на онази Зина, която някога… Ти може би не знаеш какво е клонинг? Клетка, взета от някой човек, може да се присади оперативно в яйцеклетката на една жена и тя да роди точното му копие. Защото клетката носи пълна генетична информация за целия човек.
Още в детството му клонингът се прилагаше навсякъде в животновъдството, но той не я прекъсна. Обясненията й потвърждаваха, че тази Зина въпреки облеклото си е днешна Зина. Някогашната не би му обяснявала неща, които са изучавали в началното училище. Издаваше още колко неопределено древен го усещаше това момиче.
— Уф, обърках се! — възкликна трогателно днешната Зина. — Сигурно знаеш какво е клонинг, разбира се, нали и на звездолета си сте носили… Толкова съм си представяла тази среща, хиляди пъти съм я репетирала, а се обърках. Просто не знам как…
— Клонингът е забранен при хората — рече той в самоотбрана, предугаднл изведнъж цялата трагическа нелепост на предстоящото. — И някога, и сега.
— Така е, но Зина е била лекар, ти знаеш, дъщеря й също. И са го направили тайно с моята майка, която много я е обичала. Така майка ми е родила своята прабаба, разбираш ли? Но нека да ти пусна първо нейното послание!
Момичето извади нанически от чантичката си една от ония миниатюрни технически чудесии на своето време, положи я на пейката и апаратчето веднага заговори малко хрипкаво, като болна старица, но с познати му интонации:
— Нилс, когато ще слушаш отново гласа ми, не само проклетата Звезда на Барнард ще ни е разделила, ще ни е разделило окончателно и времето. Аз ще съм си отишла от този свят, но не намерих сили да си отида, без да съм оставила в него поне своята любов към теб. Прекалено голяма се оказа, Нилс, за да мога да я отнеса със себе си. Затова и извърших престъплението — спрямо закона, спрямо момичето, което ще ти връчи гласа ми, вероятно и спрямо теб самия. Защото ти имаш право да си ме забравил, а аз нямам право да ти се сърдя. Но ти си достатъчно отмъстен, Нилс, аз самата се самонаказах жестоко заради страха си да напусна Земята. Един час след старта ви бях готова да те догоня, но вече нищо друго не можеше да те догони освен ония няколко думи, които ми разрешиха да пратя подире ти, за да узнаеш, че съм се разкаяла. И целия си живот преминах с очи, вперени към звездата, която погълна щастието ми? След малко, и мъртви, те ще гледат натам.
Нилс бе скрил лице в шепите си, така че брадата му като пяна бе бликнала над тях, и не усещаше пороя от болка и страх, с който го обливаха живите очи на Зина от пейката.
— Нилс, не знам дали си ми простил — продължи миниатюрното апаратче след кратката пауза. — Но не с надеждата за прошка ти изпращам отново себе си, по този начин. Не за изкупление престъпвам лекарската си клетва. Ето простата сметка на едно измъчено женско сърце: в програмния вариант ти ще летиш около петдесет години, но понеже ще прекарате две трети в анабиотичен сън, ще си запазил младостта и здравето си. На Земята обаче ще са изминали столетия заради тая чудовищна зависимост на времето от пространството и скоростта ви. Кого ще завариш на Земята, Нилс, запитах се аз в своята неизлечима мъка. Кое ще стопли душата ти в този вече съвсем чужд за тебе свят? И няма ли една жена природно право да облече роклята, с която е изпратила любимия си, та да го посрещне в познатия му скут, съхранил за него цялата си топлина? Прости ми, Нилс, ако отново съм сбъркала! Сега вече моля за прошка. Направих го единствено от желанието си да бъдеш щастлив, когато се завърнеш. А ако наистина съм сбъркала, то не бъди прекалено жесток към моето копие, защото то ще е пренесло през вековете не само образа ми, но и моята неизкупена вина. Обичам те, Нилс. Дано това допринесе мъничко за едно ново твое щастие на Земята.
Апаратчето млъкна, без естественото „сбогом“ или „довиждане“. Навярно защото Зина продължаваше да седи на пейката.
Нилс Вергов опъна силно кичурите на брадата си, заплели се между пръстите му, опъва ги, докато болката разбуди най-после тялото му. Осемте години, прекарани в свирепия свят на Звездата на Барнард, не бяха го хвърляли в по-голяма безизходица. Изправи се бавно, бавно се обърна. Момичето каза в собствената си безизходица:
— То е за теб, можеш да го вземеш.
— Вие… всъщност помните ли я?
— О, не, не е възможно! Но това, което казва, е вярно. Била е много нещастна. Цял живот! А заради теб все го е удължавала. Не се е и омъжвала. Родила е само едно момиче чрез изкуствено зачатие. Това е прабаба ми. Тя ме и отгледа според завещанието й заедно с майка ми, която… Но аз всичко знам, всичко помня, защото… защото аз съм тя… Помня дори как сме се целували там, край морето. Ето, аз нося филма, който сме си направили тогава, и всичките твои филми и снимки. С тях съм отраснала, Нилс, разбираш ли! На тях аз виждах теб и себе си, не друга жена, себе си!
Той грубо спря ръката й, посегнала към старинната Зинина чантичка, сепна се в грубостта си, сепна го крехката китка, огънала се в юмрука му. Нещо помътн измъчения му мозък, онова, което непрекъснато го помътваше, откакто бе се завърнал. Той се втрещи в откритата и шийка, после сграбчи реверите на блузката й, разтвори ги, оглуша от стържещата експлозия на съдрания плат. В края на ключицата върху прозрачната белота на кожата лежеше кадифеният бисер на мъничка бенка. Като око на катеричка, като капчица от мрака на Космоса. Да, клонинговата присадка не мамеше никога. Не бе забравила и бенчицата.
— Целуни я, Нилс! — пошепна момичето над главата му.
— Махай се! Веднага се махай!
Момичето заплака, раменете й зиморничаво трепереха — също като раменете на Зина в оная вечер, когато му съобщи, че няма сили да тръгне с експедицията.
— Аз нямам право да се намесвам в живота ти — каза й той със същата пресипнала гордост, с която й го каза и тогава.
— Нилс, ти си в живота ми от мига, когато почувствувах какво е любовта. От дванайсетгодишиа аз знам, че мъжът, когото обичам, не се намира на Земята, че това е първият човек, полетял към звездите, че когато се върне, той ще бъде мой.