Двойната звезда
Шрифт:
— Изпъди я, нали, глупако? Изпъди ли я? Бягай веднага да я настигнеш!
— Слушай — кипна той, но се запъна да плюе, защото проклетите косми пак влязоха в устата му. — Забрави ли решението ни? След завръщането всеки сам да решава съдбата си.
— На кораба го решихме — възрази спокойно Лида. — Тук всичко се оказа по-сложно, отколкото си го представяхме. То е като с Барнард. Толкова века хората знаят, че са две звезди, а продължават да ги наричат Звездата на Барнард.
Почнеше ли да му говори с метафори, той се вбесяваше, защото и след петдесетте
— Ревнуваш, че всички говорят сега за Нилс Вергов, а теб почти не те споменават? Добре, ей сега ще си обръсна брадата и ще дам изявления за теб!
— Нека не се обиждаме, Нилс! Исках да кажа, че са свързани тия две звезди, колкото и да се напъват да избягат от системата. За решението ни говорех.
Той седна в тревата и облегна тил върху ръба на копката, залюля се като в стол-люлка. Листата над него бяха метално сухи. Разсеяната светлина ги караше да греят в стотици нюанси — от жълто до кафявочервено. В безсезонния климат на Гагаринск само растенията празнуваха своята есен. Бяха още метално неподвижни и той сякаш сега откри, че тук нямаше вятър. Това го потресе: можеше ли да живее дърво без вятър? Живееше! Цяла гора дишаше около него, но само катеричките и птиците създаваха мъничко движение в нея.
— Представяш ли си — рече той. — Това наистина е Зина. Клонингово копие. Пълен идиотизъм! Параноя, чиста параноя! Програмирали я да ме обича, та като се върна…
— Ти трябва да се върнеш, Нилс, трябва най-после да се върнеш — прекъсна го тя с редките си и винаги крайно сдържани изблици на страст. — Тогава може би и аз ще се върна.
— Аз ли ти преча? Двойната звезда, а? Защо ти не се върнеш по-напред?
Очакваше да му отвърне, че се бои той да не направи нещо лошо, като го остави сам, макар Лида трудно да изричаше такива признания. Тя коленичи срещу него, както се коленичи пред огън в полето.
— Не знам дали си бил щастлив с мен в Космоса, но на Земята няма да бъдеш! Иди, Нилс, опитай! Виж колко е красива и млада, сигурно е на годините, когато заминахме, нали? Добре го е измислила Зина.
— Ти си невероятна!
— Страх ли те е? От младостта й ли те е страх — върна му тя същата доза ирония. — Не бой се, още си мъж, и то добър мъж!
— Аз не те ли бих веднъж? Май че преди да влезем в орбитата на…
Тя прихна весело:
— Май че и аз не ти останах длъжна тогава. Хубав бой стана, помниш ли?
Боят наистина се развихри живописно яростен като на старите филми. И никой не ги разтърваваше, защото по-живо развлечение не бяха имали от излитането си. После го и отпразнуваха, целият екипаж отпразнува първия бой на първия звездолет. Но друг не посмя да го повтори не само заради дисциплината — жените на звездолета бяха не по-малко яки и свирепи от мъжете, нали бяха преминали през същата подготовка. Коленичила пред него, Лида имаше плещи на борец от най-леката категория, разбира
Разнежена от спомена, тя положи ръце на коленете му, натисна ги.
— Нилс, ако ти се ще сега да ме удариш, ще изтърпя един бой, защото, все едно, няма на кого другиго да си го изкараме.
— Но какво искаш от мене? Стига си ми досаждала!
— Да се върнеш при Зина. Ти нищо не си забравил от нея, знам. Тя може би ще те върне към живота. Мен никой не ме е програмирвал да те обичам.
— О, аз мислех, че го правиш от великодушие! Чак се шашнах от великодушието ти, а то какво?
— А то какво? — повтори тя иронично. — Та ние с теб не знаем дори дали се обичаме! Забрави ли как се събрахме? Първият астропилот — изведнъж без партньорка! Срам и позор! Любимата му Зина се отказва от полета, две се разболяват, аз — пета дубльорка на планетолозите, без никаква надеждица да попадна в екипажа. Погледна ме, вдигна рамене: като няма друга, няма да отлагаме полета я, заради такава дреболия…
Той се размърда неловко, искаше да се изправи, защото ръбът на койката бе се впил в тила му, но Лида продължаваше да натиска коленете му. Рече гузно:
— Така ли беше?
— Не беше ли така?
— Не помня. Петдесет години са все пак!
— Но за нея помниш всичко, Нилс. Не се измъчвай наистина, не се погубвай с мен!
— Омръзнал ли съм ти?
— Дори и това не знаем! А-ха, да си омръзнем и: хайде по реда на номерата в анабиотичната камера!
— Май доста се карахме, а?
— Е, не! Повече по служебни работи.
— Но ни беше приятно да се любим, или на теб не?
— Беше. Като няма друг — отвърна тя с жестокото си спокойствие.
— Опита ли вече с някого от нашите правнуци?
— Не съм. Малко лигави са ми днешните мъже; изнежени. Пък и самата още не мога да се събудя.
Той рязко се надигна — от болката в тила и от раздразнението, защото неочаквано бе я пожелал. За пръв път, откакто напуснаха звездолета. Може би заради несъбудеността й или защото сега изглеждаше по-недостъпна отвсякога. Сграбчи я за раменете, заби пръсти в тях, но я отдалечи от себе си. Видя уморено строгите гънки около устните й, изпръхналата кожа на челото, тънките сухи обръчи около шията, нежното сиво на слепоочията. Парна го присмехулно-веселият пламък в зениците й — тя бе отгатнала състоянието му.
— Не мислиш ли, че може и да не е от промяната, от стреса, а просто от възрастта? За събуждането ти става дума.
Лида прие удара спокойно, както всичките му удари досега, с изключение на оня, физическия.
— Така е, стара съм вече за теб. На тази възраст мъжът и жената не са връстници, аз съм старата. И не ме щади, знаеш, че мразя да ме съжаляват.
Той разтърси раменете й:
— Ей, ако бяхме на звездолета, щяхме ли да разговаряме така?
— Щяхме да лежим в камерата като замразени риби или да се прозяваме пред екраните. И да мечтаем за Земята.