Гангстерски рап

Кларксън Джон

— Кажи му да го разпечата и да го изпрати по факса.

Уонг поклати глава.

— Не знам. Доста е изнервен. Ще се наложи да се върне в офиса си.

Шоу се отпусна в стола и прехапа устни от ярост. Нямаше да си позволи да се развика на Уонг. Нямаше право. Човекът се бе опитал да направи всичко по силите си и продължаваше да прави всичко възможно.

— Не получи ли поне отчасти ясен текст?

Уонг посочи екрана.

— Искаш ли да опиташ да хванеш ти нещо? Ела и виж сам.

Шоу погледна компютърния екран. Виждаха се участъци с думи и редове, други, които мигаха, трети,

в които нямаше нищо, освен безразборна смесица от символи и букви, четвърти, които представляваха само цветни ивици…

Той отново се отпусна на стола. Абсурдно беше, че бе оспорил заповедта на шефа на полицията, залагайки живота на Джъстин с тази последна, отчаяна надежда.

51.

Арчи Рейнолдс вкара таксито в паркинга на един крайпътен „Макдоналдс“ в Източен Флетбуш и остана на шофьорската седалка около десет минути, потънал в мисли.

Джъстин Бъртън лежеше на задната седалка, мъчейки се да се бори с болката. Счупеният й нос се бе подул толкова, че трябваше да диша през устата. Здраво завързаните й ръце също бяха започнали да отичат и се бяха превърнали в друг източник на непоносима болка.

След малко започна да избира някакъв номер по клетъчния си телефон. Началникът на полицията веднага се отзова на линията.

— Готов ли си с ченгето и с парите? Прати го на оня площад край реката близо до Батъри Парк, срещу хотел „Виста“. Да застане сам при лодките. Той и никой друг. Никакви кабели, никакви наблюдения, никакви глупости. Ако видя някой друг, освен него, тя е мъртва.

Бъртън най-сетне се престраши да поиска да говори с Джъстин.

— Трябва ми доказателство, че дъщеря ми е жива.

— Трябва ти, а?

— Да, трябва ми.

— Ей, мамка му! Нямаш проблем.

Арчи вдигна телефона и я удари със заключващия лост по бедрото. Тя изпищя от болка.

— Кажи си името, кучко.

Джъстин се подчини моментално.

— Чакам — изкрещя Арчи в слушалката. — Не се ебавай, иначе ще я намериш на дъното на реката.

Викът на Джъстин изкара баща й от нерви. Той успя да се овладее с огромно усилие на волята. Погледна с надежда към техническия екип и попита:

— Засякохте ли нещо? Каквото и да е? — В гласа на Уилям Бъртън се долавяше нотка на отчаяна молба.

Техническият ръководител поклати глава.

Някой започна да разгъва карти на Долен Манхатън върху дългата маса.

— Подготви човека си, но да не тръгва, преди да му наредим — обърна се началникът към Де Лука. — Господа, как ще стане размяната?

— С лодка или нещо такова. Той ще е до водата.

— Уведомете Пристанищната управа.

— Обектът се намира близо до бруклинския тунел Батъри.

— Близо е и до магистрала Уест Сайд. Би могъл да тръгне към горната или долната част на града. Или към Ню Джърси.

— Там има парк, онзи Център за Световна търговия, лабиринт от сгради, както и цял куп линии на метрото, които се съединяват на това място.

Всички реагираха, но никой не знаеше отговора.

Арчи отново сръга Джъстин

със стоманения лост, този път в корема. Това не го задоволи и той се прицели ожесточено между краката й.

— Те ще се опитат да ме убият, нали? — просъска той и я удари с юмрук в лицето. — Нали?

И още по-силно.

— Нали?

— Да, да!

— Точно така. — Арчи насочи върха на лоста към Джъстин. — Ще се опитат, но запомни едно нещо, кучко! Няма нищо по-опасно от един негър, дето му дреме на оназ работа, че ще пукне.

Арчи подкара колата и излезе от паркинга. Никой на този свят не можеше да има каквато и да било представа къде отива или какво смята да прави.

52.

Докато хеликоптери, лодки, мобилни отделения, детективи, служители от пътния контрол и патрулиращи полицаи се организираха да блокират Долен Манхатън, Арчи Рейнолдс шофира около пет минути и стигна целта си. Паркира таксито между две порутени сгради, скрито под някакъв навес. После пое между сградите, теглейки Джъстин Бъртън през отломки и смет, които запълваха всяко открито пространство в Браунсвил. Изчака, докато не се увери, че на улицата няма никой, после бързо я прекоси и прекрачи прага на единственото място, където никой нямаше да се сети да потърси Джъстин Бъртън — „Ню Лотс“.

Беше се добрал до заветната си цел, готов да осъществи пъкления си план, преди да напусне „Ню Лотс“ завинаги.

Лойд Шоу вече се бе отчаял. Той седеше пред компютъра на Уолтър Уонг, взираше се в подлудяващия текст на екрана, отбираше отделни думи, списъци, имена и адреси и се мъчеше да открие някаква зависимост сред всички тези разбъркани купчини цифри. Колкото повече се напрягаше, толкова повече му убягваше логиката.

Уонг звънеше непрекъснато, мъчейки се да се свърже с братовчед си.

Най-сетне се умори да го прави и безсилно остави слушалката, затвори очи и главата му клюмна.

Шоу отблъсна стола си от компютърния екран. Стана, затворил очи и стиснал зъби. Плесна челото си с ръка, сякаш това можеше да пробуди някаква идея или мисъл, или късче информация, някъде дремещи дълбоко в съзнанието му.

Смесица от гняв, умора и безсилие го обгърна като мъгла. Той се сви с лакти върху коленете, стиснал глава между ръцете си.

Имаше чувството, че главата му ще се пръсне. Бракът му беше приключил. Вече нямаше дом. Всичко, което той, Мейсън, Импелитери, Спърлинг и Уонг, бяха постигнали, всички рискове, които бяха поели, за да изпълнят искането на Де Лука, се бяха оказали напразни.

Но всичко това губеше значение пред реалната заплаха да загуби Джъстин.

Шоу не беше сигурен дали това беше любов, страст или копнеж. Не знаеше дали е умора от битката, или просто акт на отчаяна потребност да намери смисъл да живее, да успее да излезе от затворения кръг, в който се въртеше от години. Не можеше да си обясни защо, но бе сигурен, че ако Джъстин Бъртън умре, той окончателно ще загуби всичко. Щеше да настъпи моментът да захапе глока, да се оттегли в Масачузетс и да нарисува последното платно със собствената си кръв, бликнала от тила му.