Гангстерски рап
Шрифт:
Отказа се да търси пълнител. Нямаше време за нищо друго. Не трябваше да се бави нито миг повече, иначе щеше да започне да крещи.
Синьо-бялата кола, с мигаща сигнална лампа и светнати фарове, наистина го чакаше долу. Той се плъзна на предната седалка, все още неспособен да мисли, но поне напълно буден. Как го е направил? Какво се е случило? Преди колко време? Как, по дяволите, е успял при цялата тази охрана? Въпросите изникваха един след друг в ума на Шоу и всеки от тях усилваше още повече яростта и страха му.
Десет минути по-късно той премина през лабиринта от коридори на Първи полицейски участък.
Шоу най-сетне се почувства на себе си. Полагаше усилия да не мисли за Джъстин. Съсредоточи се над това да изтласка образа й от съзнанието си, да потисне чувствата си към нея. В противен случай те заплашваха да парализират действията му.
Погледна си часовника. Наближаваше полунощ. Беше спал едва два часа. Незабавно го прониза мисълта, че в този момент можеше да бъде с Джъстин. Представата за нея, застанала на прага на жилището си, усмихната очаквателно, разкъса сърцето му. Шоу се спря навреме. Забрани си да мисли за нея и да храни повече илюзии.
Когато пристъпиха в просторния офис, детективът усети, че е постигнал самоконтрол. Това, което видя, не го изненада особено. Вътре цареше хаос. Помещението гъмжеше от полицейски персонал, цивилни и служители от системата на правораздаването. Разни началници крещяха въпроси и даваха нареждания, изпращайки по задачи подчинените си. Други просто си стояха видимо незаети с нищо. Като че ли никой не контролираше положението.
Шоу забеляза капитан Парнъл и неколцина от бившите си партньори от отдел „Углавни престъпления“ в ъгъла. На тях се възлагаха случаите с отвличания, но изглежда все още никой не бе прибягнал до услугите им.
Поне два екипа от отдел „Техническа осигуровка“ се движеха из помещението, инсталирайки допълнителни телефонни линии и устройства за свръзка и запис.
Командващият личната охрана на полицейския шеф стърчеше навъсен близо до групичка свои подчинени. Сред просторния офис се виждаха още униформени началници и цивилни секретари. Двама командири от СВТ 16 също бездействаха в очакване да им наредят да предприемат някакви действия.
Шоу забеляза дори няколко души от федералните служби. Изглежда предполагаха, че Арчи може да е преминал границите на щата, с което отвличането автоматично се превръщаше във федерално престъпление.
16
Специално въоръжение и тактика — група за специални операции към правораздавателните органи на САЩ. — Б.пр.
Той се огледа за Де Лука и неговия помощник, но не ги видя никъде.
Наблюдаваше отстрани целия този хаос и си мислеше колко порочна е системата в такива случаи. Така не можеше да се свърши работа. Твърде много хора, твърде малко контрол и липса на истинска организация.
Шоу реши, че никой не се беше осмелил да узурпира властта на шефа на полицията, и поради това нито един от останалите шефове не бе поел командването на операцията.
Нямаше съмнение, че Арчи се кани да убие Джъстин Бъртън, но предприетата операция по залавянето му бе обречена
Служителят от администрацията, който го беше довел, се появи отново.
— Изчакайте тук. Ще ви извикат след минута.
Шоу кимна, без да го удостои с поглед.
Докато мъжът се отдалечаваше, той усети как бипърът запулсира на бедрото му. Присви очи към малкия екран от течен кристал, разпозна номера на клетъчния телефон на Уолтър Уонг и моментално извади телефона, за да му се обади.
Пристъпи навън в коридора и запуши с пръст лявото си ухо, за да заглуши какофонията, която цареше наоколо.
— Уолтър, къде си? Какво стана? — Едва чуваше гласа му.
— На път за Седемдесет и трети участък. Братовчед ми се обади. Събрал е куп говна за недвижими имоти „Арбър“.
— Какво е открил?
— Не знам. Дори не го е принтирал. Само е свалил няколко файла и ги е пуснал през модема до нашия компютър в Седемдесет и трети.
— Кога?
— В момента привършва.
— Кога ще имаш информацията?
— Когато стигна, трябва да е там. Не знам с какво разполага. Не знам колко време ще ми отнеме да разпечатам всичко. Ще бъда там след петнадесетина минути.
— Добре, обади ми се, когато пристигнеш. Ще оставя бипъра включен.
Шоу усети потупване по рамото. Обърна се и видя зад себе си Конклин, който го гледаше втренчено.
— Насам.
Помощникът го поведе по коридора. В дъното двамата минаха през някаква странична врата и се озоваха в по-малък кабинет.
Тук нямаше толкова хора и бе по-тихо и спокойно.
Де Лука се появи отнякъде и въведе Шоу при началника.
Уилям Бъртън седеше зад масивно дървено писалище, върху което се виждаха само телефон, касетофон и жълта служебна папка. Шоу беше виждал и бе слушал много за този човек по разни поводи. Уилям Бъртън, с благородната си осанка, внушаваща уважение, със строгия си сив костюм, синя риза и вратовръзка на райета беше самото олицетворение на полицейски шеф. Но Шоу нямаше представа дали изобщо беше в състояние да изпълнява функциите си в този критичен момент.
Беше погълнат от съдържанието на някаква папка. Шоу реши, че това е неговото досие.
Други двама мъже в костюми стояха близо до писалището, облегнати на решетката на радиатора, със скръстени ръце и здраво стиснати зъби. Шоу разпозна в единия от тях агент на ФБР, прикрепен към офиса в Ню Йорк. Предположи, че и другият е федерален агент.
Технически екип от трима полицаи седеше около сгъваема маса до отсрещната стена. Два високоговорителя, инсталирани на масата, пукаха от статичния шум. Единият от специалистите намали звука. Цивилен мъж със слушалки на главата седеше от другата страна на масата и следеше излъчванията.
Телефонът на полицията беше със специално предназначение, свързан с всички налични проследяващи и записващи устройства. Чрез него обажданията на Арчи Рейнолдс щяха да достигнат направо до шефа.
Шоу добре знаеше, че при всяко отвличане, водещият преговорите е ключовият елемент. Приемаше се, че никой роднина не би могъл да бъде в адекватно емоционално състояние, за да води ефективно преговори с похитителите. Изглежда Уилям Бъртън вече бе нарушил това основно правило.
Без обяснения или предисловия Де Лука представи Шоу.