Гангстерски рап

Кларксън Джон

Ако някой имаше заслуга, то тя принадлежеше на Уолтър Уонг.

Защото той беше прекарал толкова много време в Седемдесет и трети участък, че всеки тук знаеше, че работи върху случая „Ню Лотс“. Някъде около два часа през нощта, един детектив на име Джон О’Дуайър нахлу в малката стая с къс хартия в ръка.

Когато Шоу го видя, отначало си помисли, че са го изпратили, за да си искат стаята обратно. Той се стегна в очакване на този последен удар под кръста.

Но О’Дуайър просто

ги попита:

— Момчета, някой от вас да иска да говори с един човек от онова място, „Ню Лотс“?

— За какво? — вдигна глава Шоу.

— Не знам. Някакъв старец е на телефона. Бил там по време на пукотевицата от колите. Човекът настоява да говори с някого.

— Нападението с колите?

— Да.

Шоу почти беше готов да каже на О’Дуайър да предаде на човека, че ще му се обади, ако прецени за нужно. Но реши, че ще е по-просто да вдигне телефона и да го направи.

— Добре, прехвърли ми го.

— Той е на трета линия.

Шоу натисна мигащия бутон.

— Тук е детектив Шоу, с какво мога да ви помогна?

— Казвам се Уилямс. Живея тук, в „Ню Лотс“.

Тишина.

— Да. Има ли някакъв проблем?

— Ами, вижте, аз вършех една работа за един от хората, които отговаряха за нещата тук.

— За кои неща?

— Нали се сещате. Продажбата и прочее.

— Продажбата?

— А-ха.

— За какъв вид работа става дума, господин Уилямс?

— Е, нищо незаконно, нали разбирате. Не беше разнасяне и продаване…

— За прах ли става въпрос?

— Точно. Не съм си цапал ръцете с тази работа.

— А какво точно сте правил за него?

— Ами, нали разбирате, плащаше ми и аз му правех разни услуги.

— Така. Значи, вие сте работил за него. И той ви е плащал.

— Но тази работа приключи.

— Да.

— Та си помислих, че и вие можете да се възползвате от услугите ми.

Шоу придърпа стола си.

— Ами сигурно можем. Но не съм толкова сигурен какво точно предлагате?

— Детектив Шоу ли казахте?

— Да. Лойд Шоу.

— Вие ли сте старшият?

— Да, господин Уилямс…

— Белилката. Викат ми Белилката. Предполагам, че е зарад бялата ми коса.

На Шоу му се дощя да изкрещи. Какво искаше този изкуфял старик? Но нещо в гласа на Уилямс, мъдрият тон или по-скоро старческото му хитруване, го възпря. А и фактът, че звучеше трезво и предпазливо, събуди интереса на Шоу.

— Значи отдавна живеете там?

— Да, така е.

— Предполагам, че сте видял какво ли не.

— Виждам почти всичко, което си струва, детектив Шоу.

— Това ли сте осигурявал на твоя работодател? Информация.

— Да, точно така.

— И за кого по-точно работехте?

— Ами, нали разбирате, не е за

по телефона. Главният им, нали се сещате.

— Да не е Арчи? Арчи Рейнолдс?

— Е, не бих казал да, но не бих казал и не. Нали разбирате…

Шоу изведнъж се усети, че заговори по-бързо.

— И него вече го няма наоколо, за да се ползва от услугите ви?

— Не съвсем.

— Белилката, ако имаш информация за продаване, купувам я!

— Ще обсъдим ли цената?

— Купувам я! Не се притеснявай за цената. Ще останеш доволен от нея. Гарантирам ти го. Но нямам време да го обсъждам сега. Какво знаеш за Арчи Рейнолдс?

— Знам къде е.

— Сега?! Знаеш къде е той в момента?

Шоу вече се бе изправил на крака.

— Къде е, Белилка?

— Ами, виждате ли…

— Господин Уилямс, давам ви тържествената си мъжка дума, ще се погрижа за вас. Повярвайте ми, кажете ми и то веднага!

Уолтър се надигна. Шоу вече беше бръкнал в джоба си за връзката ключове от колата на Де Лука.

Тържественият глас на стария благодетел отекна в слушалката.

— Той е в „Ню Лотс“. Преди малко влезе в сграда Д, преди около петнадесет, двадесет минути. Това е последната сграда, нали знаете. Единствената, която все още е в предишния си вид.

— Преди двадесет минути?

— Ами, аз се опитвах да се свържа с някой…

— Сам ли беше?

— Не. Беше малко тъмно. Не можах да различа точно кой беше с него, но ако трябва да предполагам, бих казал, че беше онази жена, която ръководи центъра от другата страна на улицата. Нали разбирате, дъщерята на полицейския началник. Не знам дали го знаете.

— Да, знам го. Сега ви оставям на телефона с един от моите детективи. На него ще кажете точното си местоположение и така нататък. Ще се видим скоро, господин Уилямс. Вие сега сте в жилището си, нали?

— Да, сър.

— Останете там. Останете на телефона, продължете да наблюдавате и не мърдайте оттам!

Шоу подаде телефона на Уолтър.

— Измъкни всичко, което можеш от този човек.

— Ти какво ще правиш?

Време за решение. На живот или смърт. Нямаше път назад. Разполагаше с няколко секунди.

Шоу погледна часовника си. Ако уведомеше началството, знаеше, че щяха да мобилизират всичките си сили и Арчи щеше да ги усети. Той не можеше да поеме такъв риск. Но щеше ли да успее сам?

— Изчакваш тук двадесет минути — обърна се той към Уолтър. — Двадесет минути. След това се обаждаш в Първи полицейски участък. Даваш им информацията. Арчи Рейнолдс, засечен в сграда Д, „Ню Лотс“, с Джъстин Бъртън. Двадесет минути, броени отсега.

Шоу извика последните думи, докато тичаше надолу по стълбите.