Гибелта на „Аякс“

Вежинов Павел

— Вие продължете своята работа! — каза Хенк. — И все пак внимавайте… Нямаме повече хора за губене…

А нашата главна работа беше да изучаваме езика им. След всеки изминал ден все повече разбирах колко е богат и сложен. Все по-трудно ми обясняваха непознатите думи. Някои от тях изобщо не можах да разбера. Но Токо беше изключително търпелив учител. И явно се гордееше, че има способен и любознателен ученик. Усещах, че го преуморявам, но нямаше място за снизхождение. Ние трябваше да научим всичко, което туземците знаеха. И наистина всеки ден падаше по някоя от загадките.

Скоро се убедихме, че племената бяха останали да съществуват на заледената планета благодарение

на една щастлива природна случайност. Работата се състоеше в това, че Великият Ша за разлика от своите земни колеги раждаше малките си само на суша. Той ги отглеждаше пет-шест дни, докато „проходят“, след това се връщаше в морето. Или по-точно не се връщаше. Наистина той имаше сили и начини да се бори с Великия Зу — иначе изобщо би изчезнал. Но нямаше начин да се бори с хората, които го нападаха от разстояние със своите остри копия. Кашалотът беше почти единствената храна на местните племена. Наистина те умееха да ловят риба и рибозайници с доста изкусно направени костени въдици, но тая храна беше и недостатъчна, и непълноценна. Без Великия Ша племената просто щяха да се изродят и изчезнат. И нямаше как да поддържат огъня.

— Великият Ша ражда по две бебета! — говореше Токо. — Много рядко по три… Ние никога ни ги убиваме… Чакаме пет-шест дни Великият Ша да ги откърми. След това го убиваме… А бебетата оставяме да си отидат в морето.

— Това е много хубаво! — казах аз трогнат.

Но Токо веднага побърза да ми обясни смисъла на тяхното благородство.

— Ако убиваме бебетата, някой ден Великият Ша ще изчезне. А тогава ще изчезнат и племената… Ние браним бебетата и от Великия Зу.

Селището имаше около стотина юрти и навярно около петстотин-шестстотин жители. Съвсем не беше малко селище, водеше много организиран и дружен живот. Веднъж запитах Токо:

— Защо живеете толкова далече от морето?… Та морето е вашата храна… Защо трябва да я пренасяте на толкова далечно разстояние?

— Заради Великия Зу! — отвърна Токо. — Той е нашият най-голям враг. Великият Зу не отива толкова далече от брега… Ние се крием тука от него…

Напълно го разбирах. Никога земните хора не са Имали такъв могъщ и страшен враг.

— Някога нашите деди са живеели близо до морето — продължи Токо. — Но постоянно са гладували… Като нас те криели месото на Великия Ша в ледени дупки в земята… Но Великият Зу е много хитър… Нощем той изравял месото и го изяждал… Нямало покой за нашите деди… Тогава те се преместили по-далече от водата, но Великият Зу тръгнал след тях… Така те стигнали до тия места… Много умен е Великият Зу… Може би е по-умен от хората.

Токо въздъхна и добави:

— Обикновено Великият Зу не напада хората… Той знае, че това е опасно… И ние не го нападаме… Но като види месото на Великия Ша, разумът го напуска… Тогава той ни напада… Колкото и силен да е Великият Зу, ние сме по-силни от него… И винаги го убиваме… Но даваме много жертви… Великият Зу е убил моя баща… А преди това е убил дядо ми… Много малко хора от племето умират от старост…

Той продължаваше да разказва с горчивина. Поради тежките жертви в селището на всеки мъж се падат три жени. И въпреки това семействата си оставали моногамни. Но не било грях, ако неомъжена жена забременее и роди. Особено ако роди момче.

— Аз имах два сина! — въздъхна тежко Токо. — Но и двамата загинаха. Дъщерите ми останаха без мъже… И все пак имам три внучета — и трите момчета…

— А къде са? — запитах аз. — Не съм ги виждал…

— Момчетата остават при бащата, а момичетата при майката… Трябва някой да учи момчетата как да се сражават с Великия Зу…

— Великият

Зу не е толкова умен! — казах аз. — Защо ви напада? Великият Ша е толкова голям, има и за вас, и за него…

Токо поклати глава в знак на разбиране.

— Така прави Старият умен Зу… Той винаги започва да яде от опашката… А ние взимаме другото… Старият Зу ни гледа сърдито, непрекъснато ни се кара… Но не ни напада… Той знае много добре колко са остри нашите копия… И колко е мек търбухът му… Напада ни само Младият Зу… Той има много повече кръв, отколкото мозък…

Това беше откритие за мен. Те съзнаваха, че мозъкът е център на мисленето.

— Никога ли Великият Зу не идва до вашето селище?

— Само веднъж! — отвърна Токо. — Беше много, много стар Зу. Младите го бяха изпъдили от брега и бяха заели мястото му. Оставихме го да изрови една от нашите дупки с месо… Беше много гладен и така се наяде, че заспа дълбоко… Тогава ние го нападнахме и убихме с нашите копия, без да дадем никаква жертва…

Не беше много коректно от тяхна страна да убият така подло нещастния пропъден старец. Но се въздържах да му го кажа. В края на краищата тяхно право беше да се борят за своето съществуване…

— А как разбирате кога Великият Ша ще излезе на брега, за да роди своите бебета?

Той ми го обясни простичко. Като намалее много храната, те изпращат два впряга към брега на морето. И те обикалят там, докато излезе Великият Ша. Понякога това продължава повече от месец. Щом се появи Великият Ша, най-бързата шейна отива да извести племето. И започва тежката битка.

Само на най-трудния въпрос Токо беше просто безпомощен да ми даде задоволителен отговор.

— А откъде вземате желязото? — запитах аз. — Откъде вземате копията на върховете…

— От съседното племе… То е на три дни път оттука…

— А то откъде ги взима?…

— То пък ги взима от другото съседно племе.

— Но все пак някой някъде прави това желязо… Какво казват песните?…

— Никой не знае откъде идва желязото — отвърна Токо.

Но не изглеждаше огорчен от своето незнание. В крайна сметка то идваше отнякъде — това беше най-важното. Макар да струваше много впрягове месо и много кожи. И макар че много трудно се намираше. Те пазели желязото повече от зениците на очите си…

Постепенно се убедих, че племето живее прост, естествен и може би щастлив живот въпреки привидното тежко съществуване. И като че ли наистина нямаха свои вътрешни нравствени и социални проблеми. Така например храната не се делеше, макар и на равни дялове, според броя на хората. Всеки си взимаше от склада толкова, колкото му се ядеше. Нямаше никаква власт, нямаше съд. Старейшината ръководеше общите работи само в дни на лов. И той не се избираше, с течение на времето самите обстоятелства го изтъкваха на преден план. Не съществуваха човешки вражди; семейни дрязги и недоразумения. Жените естествено и безпрекословно се подчиняваха на мъжете си. А мъжете им се отплаща-ха с грижи и дълбока преданост. В езика им не съществуваха думите „любов“ и „обич“. Но аз разбирах, че се обичат. Наистина привидно животът им беше много монотонен, без забавления, без видими удоволствия освен може би всекидневното хранене, което беше доста изобилно. И все пак ми се виждаха ведри, приветливи, в много добро разположение на духа. Мъчех се да си обясня причините — може би дълбоката девствена чистота на природата. Може би абсолютната простота и естественост на живота им. Може би тяхната вътрешна душевна чистота и естествена нравственост. А може би и липсата на амбиции, на страсти, на пороци. Веднъж споделих моите мисли с другарите си.