Гибелта на „Аякс“

Вежинов Павел

Всъщност това беше единственото, което знаеше — никакви легенди, никакви предания за произхода им. След разговора с Хенк това още повече ме озадачи. Какъв беше тоя тайнствен народ?… Защо така старателно се криеше дори от миролюбивите племена?

Простихме се най-напред с Токо, след това със стареца. На Токо подарих моя великолепен бинокъл. Той вече го знаеше и ужасно му се зарадва. Поклонихме им се дълбоко и тръгнахме. Толя беше приготвил шейната, оставаше само да потеглим. Бях така тъжен и разстроен, че му предадох кормилото. Обърнах се за последен път —

Великият Сао и Токо бяха излезли пред юртата и все още гледаха към нас. Изглеждаха много тъжни. Аз им махнах с ръка, те мълчаливо се поклониха. И шейната бързо полетя напред.

— Както подаряваш наляво и надясно, скоро ще останем и без шейна! — пошегува се Толя.

Но на мен не ми беше до шеги. След няколко минути се свързахме със „Заря“. Обади ни се Кастело.

— Как сте, момчета? — запита той.

Както винаги, гласът му беше бодър и шеговит.

— Добре… А ти?

— Отлично… Ако не се смята, че целият воня на риба…

— Къде се намираш?

— Над океана… Вижда ми се просто отвратителен от тая височина. Като някакъв гроб…

— Научи ли езика им?

— Бърборя го като матерен… И убих още два от ония зверове. Сега всички ме боготворят и ме смятат за свой закрилник…

— Носиш ли си тигана?

— А как мислиш?… Накъде без тиган?…

След един час той ни съобщи:

— Приближавам брега… Тука е много стръмен… И се издига на неколкостотин метра над океана… Много е красиво, Сим, казвам ти… Заслужава да се погледне…

При нас местността беше съвсем равнинна и гладка, но ние не се увличахме в излишна скорост. Една внезапна пукнатина в леда и всичко щеше да свърши. Все още се чувствувах неспокоен и потиснат. И без да искам, в паметта ми се раждаха стихове на поемата: „Пиели люта вода, що изгаря езика и гърлото“… Или пък — „Лаели като кучета“… Дали отивахме при същия народ?… Или това бяха някакви съвсем други хора?…

Вечно бързат и шумят, неспокойни и зли, тежко бият земята с обковани в желязо обуща. И когато усмивка лицата им смугли смекчи, пак не бързай…

— Не е хубаво — измърморих аз.

— Кое не е хубаво?

— Думите на песента не са хубави.

— И аз за това си мислех — призна Толя. — Но ако пък наистина са тъжни?… Тъжните никога не са зли.

След малко Кастело отново се обади.

— Ужасна пустиня! Хаос от ледове… Как могат да живеят тук хора?… Струва ми се абсурдно…

— А локаторът?

— Да, разбира се… Но не ви завиждам, момчета… Като наближите, отваряйте си добре очите… Има грамадни пропасти и пукнатини…

— А ти къде си?…

— Съвсем близко… Но не виждам никакви признаци на живот… Само…

Внезапно той млъкна. Имах чувството, че е изчезнал в някаква бездна.

— Кастело! — обадих се аз неспокойно. — Кастело…

Мълчание. След това слаб, развълнуван глас:

— Чакай!…

Чакахме изтръпнали.

— Три червени ракети! — обади се той отново.

Но

сега гласът му беше оживен и радостен.

— Обикновени сигнални ракети — добави той.

Мълча няколко минути, после каза:

— Виждам три човешки фигури… Слизам…

Мина около половин час. Никога половин час не ми се е виждал толкова дълъг. И най-сетне отново прозвуча гласът на Кастело — спокоен и ясен:

— Срещнах се с хората… Както се досещаш, това съвсем не са нашите ескимоси.

— Да ти кажа ли как изглеждат? — обадих се аз.

— Интересно! — отвърна той шеговито.

— Жълти очи, дълга коса, бронзова кожа.

Той замълча за миг. Представих си го как стои, зяпнал от учудване пред предавателя.

— Точно така!… Откъде знаеш?

— И ние все знаем нещичко — похвалих се аз. — Познават ли езика на племената?

— Само един от тях…

Това не ме учуди — при тяхната изолация.

— Как ще се разберете?

— Все пак имаме един преводач… Те са цивилизован народ… Най-възрастният от тях носи дори очила… Както ми се стори — със златни рамки…

— Златни рамки в ледената пустиня — измърморих аз. — Наистина интересно…

— А вие продължете по моя радиолъч… Ще ви се обадя при първа възможност…

Ние продължихме по ледената пустиня. Сигналът методично пиукаше, но Кастело мълчеше. Свечери се. Кастело все тъй не се обаждаше. Най-сетне падна нощта, но ние продължихме на фарове. Радиосигналът ни упътваше безпогрешно. Пътувахме часове и часове, а Кастело все още не се обаждаше. Отново ме обзеха мрачни предчувствия.

— Не ставай дете! — смъмра ме най-сетне Толя. — Какво може да му се случи?… Освен да нагъва люта вода, що пари езика и гърлото…

Това можеше да се очаква от Кастело — беше достатъчно любопитен и свободомислещ. И Толя наистина беше прав. Мъчно можеше да се допусне от тяхна страна някакво коварно действие. Навярно те ясно съзнаваха, че сме много по-силни от тях. И най-малкото биха се страхували от нашето наказание.

И все пак се принудихме да спрем шейната и да починем. Спахме на смени, чакахме да се обади Кастело. Но трудно заспивах, когато идваше моят ред. Безпокояха ме всякакви мисли. Защо не живеят другите край океана?… Все пак там имаше живот, имаше храна, имаше хора… Защо не попитах Кастело, дали наистина не лаят като кучета?

— Защо не спиш? — запита ме Толя.

— Защото не мога…

— Вземи нещо успокоително… Или за сън…

— Тогава пък няма да ме събудиш…

— Не знаех, че имаш такива нерви! — каза Толя. — Хенк смяташе, че ти си с най-здрави нерви между нас.

— Това не са нерви! — отвърнах аз. — Това е само излишно въображение…

Сутринта тръгнахме доста рано, без да сме се наспали съвсем. Кафето, разбира се, доста ни ободри, но това не беше достатъчно. Щем не щем, глътнахме по едно хапче. Беше отличен стимулатор, изведнъж се почувствувахме превъзходно. Мрачното ни настроение се разсея без остатък, сега дори и пустинята ми се струваше приветлива. Най-сетне към девет часа Кастело се обади: