Гибелта на „Аякс“
Шрифт:
Но това станало много по-късно. Сири работел упорито и чакал. По това време науката и техниката се намирали на степен на развитие, което отговаря на началото на нашия XX век. Само електромоторите и моторите с вътрешно горене били на малко по-добро равнище. Но затова пък нямало никакви наченки на въздухоплаване. Още не било открито радиото. За наше щастие съществувала фотографията, но киното не било известно и до последните дни.
В крайна сметка оказало се, че Сири доста точно направил изчисленията. Началото на катастрофата настъпило към двадесет и шестата година.
3
Още на другия ден започна моето ново занимание. По нареждане
А тая задача не беше никак лесна. Оказа се, че нашите домакини просто нямат написана граматика. Езикът се е изучавал практически. В рамките на логиката са се изучавали някои аспекти на синтаксиса. Не притежаваха ни енциклопедии, ни речници. Дори книгите им са се издавали в крайно ограничени тиражи и са служели само за нуждите на монополите. Но това все пак беше достатъчно като начало. Там, където думите не стигаха за обяснение, те просто ни показваха предметите или рисунки и фотографии.
Заедно с мен работеше Ли. Беше много тиха, съсредоточена и мълчалива девойка. Никога не задаваше въпроси, не разпитваше, не проявяваше дори най-малки белези на прословутото женско любопитство.
Понякога скришом я наблюдавах. Беше необикновено приятно човек да гледа нежния овал на лицето, дълбочината на прекрасните й очи. В тия монотонни дни само нейният вид бе в състояние да ми вдъхне и вътрешни сили, и някакво странно чувство за спокойствие и удовлетворение. Навярно някой от моите бъдещи читатели ще се заинтересува дали не съм бил влюбен в нея… Не, наистина!… А навярно би било повече от естествено. Тя беше толкова красива и нейната красота бе така спокойна, хармонична и съвършена. Беше толкова чувствителна и деликатна, толкова нежна… Тогава защо не?… Колкото и да е странно, но не я чувствувах като истински човек. За мен тя беше толкова истинска или неистинска, колкото изображенията на Безсонов. Понякога много ми се искаше да докосна ръката й, да се допра до нейната златиста кожа. Много ми се искаше да зная каква е нейната топлина, прилича ли на човешката. Или е хладна и далечна, като обкованата в лед Тис. Не знаех как да го направя и се стеснявах да го направя. Тия подземни хора никога не се ръкуваха и не допираха бузите си като горните племена.
Ли беше нашият водач в подземния свят. Тя ни водеше из лабораториите и библиотеките. В тоя свят живееха повече хора, отколкото първоначално си мислехме. Въз основа на общите наблюдения установихме, че са навярно около петстотин души. Почти всички мъже се занимаваха само с наука. Характерно за техните науки беше, че обикновено теорията и хипотезата предхождаха експеримента. И главните им усилия бяха насочени към това — да потвърдят или опровергаят някоя от своите хипотези. Наистина тоя метод много често разпиляваше в ненужни посоки техните усилия. Но в същото време ги бе довело до някои изключителни открития, до които при техните ограничени технически възможности много трудно биха стигнали по чисто експериментален начин.
Ние се запознахме не само с техните научни лаборатории. Запознахме се и с техните основни инсталации. Главният им източник за енергия бе природният газ. В това отношение разполагаха с неизтощими ресурси. А основната
Ние видяхме много неща. Но дълбоко в себе си съзнавах, че не сме видели всичко. Нещо ни убягваше, нещо оставаше за нас неизвестно. И не само аз имах това тягостно впечатление.
Веднъж научих, че предстои една от редовните експедиции за снабдяване с храна. Помолих Ли да участвувам в нея. Искаше ми се, макар и за няколко часа, да видя отново ясното и чисто небе на Тис, да глътна няколко глътки свеж въздух. На другия ден Ли Ми отговори утвърдително. И ми каза, че иска да дойде и тя с мене.
— Искам да видя твоята шейна! — добави тя малко стеснително, сякаш се оправдаваше за любопитството си.
По това време нашите отношения като че ли бяха малко понапреднали по своята човешка същност. Струва ми се, че единствена Ли между тия прекалено сериозни и рационални хора имаше някакви зачатъци от чувство за хумор. Мъчех се да измисля много деликатни и фини шеги, главно на основа на гротескното съпоставяне. Бях направил вече своя опит с Фини, но шегите ми предизвикваха у него само учудване и недоумение. Но на устните на Ли на няколко пъти се появи слаба усмивка. Чувствувах това като някакво огромно завоевание, като истинска човешка победа. И тя не остана единствена. Във връзка с уточняването на някои понятия често й пусках записи от песните на Великия Сао. Забелязах, че ги слуша с особен интерес и внимание. Струваше ми се, че нещо като вълнение се появява в нейните спокойни очи. Веднъж й пуснах малка част от поемата за Истему. Епизодът беше много простичък, но поетичен. Истему стига до голяма пълноводна река. Пролет е, цъфнали са най-нежните цветя, а зад реката, могъщ и мрачен, зеленее лесът. Истему е сам, разколебан и потиснат. Ще успее ли да стигне жив до отсрещния бряг?… Никога не се е борил с толкова много и толкова страшна вода. Малка е надеждата за живот и спасение. И все пак той знае, че трябва да мине оттатък, защото няма път назад. И наистина след много тежка борба със стихиите успява да стигне до другия бряг.
Аз изключих апарата. Ли дълго мълча.
— Никога не съм чувала в живота си по-хубаво нещо! — промълви тя тихо.
Едва не подскочих от радост. Същата вечер намерих в моята стая огромно оранжево цвете. Не се съмнявах, че е подарък от Ли — надали Фини би ми подарил цвете.
Денят, в който тръгнахме, беше много студен, но както винаги, слънчев и ясен. Керванът се състоеше от закрити моторни коли с гъсенична ходова част. Само Фини и още един мъж се движеха с лека моторна шейна. Но разбира се, тя не представляваше нищо в сравнение с нашата.
— Избързай малко, Сим! — каза тя. — Аз зная отлично пътя…
Отдалечихме се толкова, колкото да не чуваме шума на техните тромави машини. Пътувахме в хаос от скали синкави глетчери, плъзгахме се съвсем безшумно.
— Аз участвувам почти във всички експедиции — сподели Ли. — Не мога да живея без небето…
— А без слънцето?
— Сега за нас слънцето е символ на човешкото щастие! На непостижимото щастие… Ние просто се страхуваме да мислим за него… Толкова е далече…
— А какво е щастие?