Гибелта на „Аякс“

Вежинов Павел

Към осем часа Кастело ни повика за вечеря. Ресторантът не беше далече. Много ми приличаше на пищните ресторанти от началото на двайсетия век — мрамор, дърво, желязо, кристални полилеи, — но всичко доста износено, макар и чисто. Вътре се намираха само десетина души от местните хора — видяха ми се малко по-хилави от тия, които бях срещал досега, и все така мълчаливи. Те едва погледнаха към нас, сякаш бяхме някакви досадни и ненужни чужденци, и продължиха да се хранят мълчаливо. На една странична маса седеше сам Сеймур. Като ни видя, лицето му светна. Седнахме, разбира се, при него, сърдечно се ръкувахме. Стори ми се в добро настроение, успокоен и за мое учудване дори малко понапълнял.

— Как

ги намираш? — посочих аз с глава моите съседи.

— В какъв смисъл? — попита Сеймур.

— Ами от твоя професионална гледна точка.

Сеймур се позамисли.

— Спокойни и много уравновесени! — каза той. — С необикновена вътрешна концентрация… И изключително работоспособни.

— Какво има толкова да работят?

— Повече, отколкото предполагаш! — отвърна Кастело.

— Не ми се виждат много гостоприемни…

— Не бързай да съдиш! — предупреди ме Сеймур. — Те са много сдържани… Но това е, струва ми се, повече възпитание, отколкото душевна същност… И все пак са много по-студени от нас… И много по-рационални.

При масата ни с безшумни стъпки дойде сервитьорката. Кастело навярно бе прав — и тя бе много красива. За мое учудване Сеймур й проговори нещо, очевидно на езика им. Сервитьорката кимна и все тъй безшумно си отиде.

— Какво й каза? — запитах любопитно аз.

— Просто ви поръчах вечеря…

— По един телешки шницел?

— По-простичко… Супа от гъби…

— Ха!… Ти шегуваш ли се? — изненада се Толя.

— Ни най-малко… Те имат зеленчуци… И дори плодове…

— Интересно какво може да бъде второто?

— Мозък паниран!…

— Надявам се, че не е от бяла мечка! — казах аз.

— Просто не смея да попитам! — усмихна се Сеймур. — Яжте спокойно, кухнята е добра… Но няма да преядете…

— Кастело си е вечно гладен! — отсече Сеймур. — И си дояжда с нашите идиотски пастети.

— А сутрин? — продължаваше Толя. — Чай?… С едно рохко яйце?

— Яйцето си е яйце! — отвърна Кастело. — Знаеш ли колко е едро? Но затова пък великолепно, вони на риба.

След вечерята се прибрахме по стаите си. Излегнах се удобно и пуснах магнетофона. И стаята се изпълни с милия, дрезгав глас на Великия Сао:

Сине на бялата тундра, с очи пълни с небе и слънце, с прелитащи птици, цветя и перести облаци… Колко тъжен е денят, колко мрачно е слънцето, що наднича сега иззад черния дим…

Какъв свят е бил? — мислех аз. — И как е загинал?…

2

Може би трябва да изпреваря събитията. Може би трябва да разкажа това, което научих след много месеци. В края на краищата аз не пиша роман, за да поддържам докрай напрежението и любопитството, а просто мои лични спомени.

Подземните хора наричат своята планета Тис. Точно преведено, това означава твърдина. Именно на тая твърдина се е развила една малко странна и все пак толкова сродна на земната цивилизация. Няма да разказвам нейната дълга история. Това може би ще направя в някоя друга книга. Ще имам достатъчно време, за да напиша много книги, макар да знам, че на първо време ще имам съвсем малко читатели.

На Тис е имало само един континент с врязани в него огромни морета, повечето от тях без връзка помежду си. Това е предопределило и една единна цивилизация. Наистина в най-древните епохи е имало народи и племена, които са воювали помежду си. Но това не е траело много дълго. Централната част на континента е била населена с мощния народ на хуарите. Той е бил не само по-многочислен, но и много по-цивилизован.

По-съвършено е било и тяхното бойно оръжие. В разстояние само на един век те покорили целия континент, всички народи, и то с една жестокост, която прозира дори в техните исторически документи. Някои диви племена, които те наричат „уродливи“, били направо изтребени, без да ги интересуват дори като работна ръка. По цялата планета настанал един истински „пакс романа“, поддържан в абсолютен вид със силата на оръжието. В началото е имало, разбира се, някои опити за въстания, но са били безмилостно смазани. Външният мир продължил до смъртта на планетата.

Интересно е, че на Тис не са се развили религии. В известен смисъл е бил обожествяван само върховният властелин — императорът. Той никога не се е явявал пред хората, неговият лик е бил непознат за простосмъртните. Императорите живеели в изключителен разкош, най-прекрасните кътчета на планетата били осеяни с техните дворци, които по могъщество на архитектурата далече превъзхождат земните. И все пак по същество строят е бил феодален с тая разлика, че почти всички хуари били в по-голяма или по-малка степен благородници. За тяхната издръжка работил целият покорен свят.

Преминаването към буржоазния строй станало почти безболезнено. Властта на императора постепенно отслабнала, все повече укрепвала буржоазната класа. И понеже изхождала само от хуарите, имала значителна политическа власт. Именно тая власт решила да ограничи един по-малко амбициозен император. И не успяла, разбира се. Буржоазната революция била извършена буквално в един ден. Императорът, цялата му свита, всички висши благородници били изтребени до крак. Цялата власт постепенно преминала в промишлената олигархия. За няколко века се оформили две дузини изключително мощни тръстове, които фактически владеели целия континент. Но дори в тяхното съществуване имало известен порядък, различен от земния. Висш съвет на монополите се мъчел да изглажда противоречията и дори да въведе известна плановост. И все пак конкуренцията често водела до вътрешни сътресения и борби. И с това се изчерпвал политическият живот на континента. Понятието демокрация изобщо не съществува на езика на хуарите.

И цивилизацията им била развита доста едностранчиво. От науките им на най-голяма почит била математиката. Сериозно били развити химията и някои аспекти на физиката и механиката. По-малки успехи имала медицината, а биологията била едва в своя зародиш. Интересът към астрономията бил съвсем слаб и съществувал главно на любителска основа. Хуарите не се интересували от небето, много повече ги привличала земята със своите огромни богатства. Имало в голямо изобилие въглища, нефт и природен газ. Философията не съществувала като наука. И доколкото имало все пак някакви прояви в това отношение, те се отличавали с твърде откровен и примитивен прагматизъм.

На особена почит била логиката. В нея влизали дори част от проблемите на математиката, геометрията, дори физиката. Така например Питагоровата теорема или законът за скачените съдове се изучавали в логиката. Хуарите се отличавали с изключителен реализъм и рационализъм. Техният емоционален живот, дори ако се съди от сегашното му състояние, бил много по-беден от земния. Дори понятието „въображение“ имало стойност главно когато било свързано с някоя от науките — да речем с геометрията. Човек би си помислил, че не съществуват и страстите, дотолкова тая дума отсъствува като понятие. Силни човешки страсти очевидно е имало, но те се смятали за лично дело на отделния индивид. Етиката се е свеждала до сбор от норми за човешко поведение. Не е имало дори общодържавно законодателство — всяка от малките империи на монополите съдела по свои неписани закони.