Гибелта на „Аякс“
Шрифт:
Тя помълча:
— Слънцето, това е щастието.
— И само то? — попитах аз настойчиво. Тя отново се поколеба:
— Щастието е пълнотата и хармонията на душевния мир. Но това не го казвам аз, това го е казал Сири…
Имах чувството, че не ми каза всичко, което мислеше за човешкото щастие.
Не пътувахме дълго — около петдесет километра. След това оставихме всички превозни средства зад една глетчерна стена. Продължихме около два километра пеша. Всички мъже, които ни придружаваха, носеха в раниците си някакви доста тежки
На мястото на срещата имаше едва ли не цял събор. Това бяха повече от стотина големи кучешки впрягове — цяло племе. Хората спокойно и мълчаливо чакаха, имаха такъв вид, сякаш времето за тях не означаваше нищо. Може би чакаха ден, може би седмица — все едно. В техния живот нямаше ни бързане, ни суетня. Животът си е живот, все едно какво се случва в него. Живот е и смъртта. Това бе същината на тяхната простичка философия.
Размяната стана бързо, без никакви пазарлъци и спорове. Племето беше вече стоварило своята стока — купища замразено месо, риба, мляко, мозък и кожи. Имаше дори яйца. Вече знаех, че това са яйцата от тия грамадни бели птици, които приличаха на албатроси. В някои от заливите около екватора те се срещали в значителен брой. Снасяли и мътели на колонии, което улеснявало събирането на яйцата.
Срещу тая грамада от запаси нашите домакини им стовариха просто една купчина желязо. Бяха предимно върхове на копия, ножове, железни брадви. Видяха ми се доста малко за това, което бяха получили. Племето натовари на шейните своята скромна плячка, мъжете се поклониха мълчаливо и с достойнство и веднага си тръгнаха. И при това изглеждаха много доволни от стоката, която бяха получили, виждах с каква стаена радост я разглеждат. Ние чакахме близо два часа, докато племето отиде достатъчно далече. Едва тогава пристигнаха нашите самоходки. Очевидно хуарите грижливо се пазеха да не покажат всичко, което имат. И да не издадат съвсем мястото, което обитаваха.
В крайна сметка аз не можах да се въздържа и отидох при Фини. Той чакаше спокойно и търпеливо, безстрастното му лице светеше на слънцето като запалена свещ.
— Много неравностойна ми се вижда вашата търговия — казах аз.
Той ме погледна едва-едва, това още повече ме раздразни.
— Защо?…
— Дадохте им куп желязо за планина от продукти… В древни времена у нас са търгували така само с диваци… А те съвсем не са диваци…
Едва сега Фини ме погледна:
— Ние имаме много малко желязо! — смотолеви той. — И трудно го произвеждаме…
Много се съмнявах дали това е така. В техните стругарски работилници бях видял купища от желязо.
— Не е вярно това, Фини! — възразих аз твърдо. — Вие нарочно им давате малко, за да държите високи цените… Ако имат достатъчно желязо, те по-рядко ще идват при вас… И ще ви принудят да ходите за храна до океана.
Той ме погледна учудено.
— Това е така! И нима нямаме право?… Ние сме много заети… И каквото правим — правим го не само за нас…
И тоя път не бях сигурен, че ми е
През това време хората вече товареха самоходките. Работеха малко бавно, но уверено и методично като нашите затворени на „Аякс“ роботи.
— Ние вече нямаме работа тук! — обърнах се аз към Ли. — Да си вървим.
— Добре! — съгласи се тя.
Отначало пътувахме мълчаливо. Слънцето все тъй блестеше, в далечината ярко грееха конусовидните върхове на планината. Там някъде е била обсерваторията на Сири. Ли ми се струваше неспокойна. Просто го усещах, макар че външно по нищо не се издаваше.
— Ти си сърдит! — подзе тя най-сетне.
— Не съм сърдит. По-скоро съм огорчен…
— Защо?
Страхувах се, че и тя мъчно ще проникне в моите аргументи. Затова реших малко да ги засиля.
— Ли, защо не продавате пушки на племената… Те имат остра нужда от тях… Ти знаеш, че дават много жертви в борбата с исполинските мечки… А това прави живота им опасен и тежък.
— Страхуваме се да им дадем.
— Защо?
— Пушката е ужасно оръжие, по-добре е да не го познават… Могат да почнат убийства… Или междуособни войни…
— Това не е вярно, Ли… Войни могат да се водят и с копия… Но аз зная, че никога не са ставали между тях, нито е възможно да станат… Те са изключително добри и мирни хора…
— Да, вярно е — съгласи се тя. — И все пак… Нашият стар свят е бил много по-добър, преди да се открие пушката… Баща ми винаги е казвал, че не е нужно да им се дава оръжие.
— Ще ти кажа защо! В крайна сметка вие се страхувате от тях… Смятате, че могат да ви нападнат… И да си вземат насила това, с което сега търгувате…
Ли видимо се колебаеше. И не знаеше какво точно да ми отговори.
— Може и така да е! Ние сме много малко. И не бива да даваме жертви…
— Няма да давате никакви жертви! — настоявах аз. — Те са добри и чисти като деца, трябва да им имате пълно…
Исках да кажа „доверие“. Но тая дума ми беше неизвестна и на двата езика. И може би не съществуваше.
— Сигурно си прав! — промълви тихо девойката.
Сега усещах, че трябва да продължа докрай.
— Вие криете своето не само от тях! — казах аз. — Вие го криете и от нас… Макар да сме дошли тук с открити сърца… И с единствената цел да ви помогнем…
— Защо мислиш така?
— Ами много просто… Вие не ни показвате всичко… Къде произвеждате вашето желязо?… Или вашите пушки?… Досега не сте ни показали… Защо?… Та нима нашите пушки не са безмерно по-силни от вашите?…
Тя дълго мълча. Навярно е била дълбоко развълнувана, макар да не се издаваше.
— Аз не мога да ти кажа истината, Сим…
— Защо?
Тя се обърна и ме погледна право в очите. За пръв път вършеше такова нещо.
— Защото нямам право… Но ти имаш пълно право да зададеш тия въпроси на баща ми… Нека ти отговори той…