Гибелта на „Аякс“
Шрифт:
Старецът помълча като замаян, после запита уплашено:
— Само това ли е запомнила?
— Не, не! — успокоих го аз. — Запомнила е всичко до последната дума.
— Нека говори! — помоли старецът. — Искам да чуя всичко.
И тъй повторихме всичко докрай. Той го слушаше с такова напрежение, сякаш го чуваше за пръв път. Когато свърши, старецът каза възбудено:
— Ами тогава да продължим… Нека кутията запомни цялата песен.
— Утре ще продължим! — уверих го. — Ти си уморен, Велики Сао. И гласът ти отслабна… Искам утре Кутията
— А ако умра тая нощ? И песента ще умре с мене.
Неволно се усмихнах.
— Няма да умреш, Велики Сао… Живял си толкова уна, че даже си ги забравил. И дано живееш още толкова…
Старецът се огорчи, но вроденото му достойнство не му позволи да настоява повече. Никога няма да си простя, че тогава не го послушах. Неговият уморен, гаснещ глас беше съвсем в тон с мрачните краски на поемата в тая част.
Вечерта както винаги се свързах с „Аякс“ и подробно докладвах на Хенк какво бяхме научили. Той ме изслуша внимателно, после запита:
— Да не е художествена измислица?
За пръв път ме ядоса.
— Така се е говорело някога и за „Илиадата“…
— С известно основание! — той се усмихна. — Или вярваш, че тоя Парис наистина е раздавал ябълки на богините?…
— Според мен няма съмнение, че е съществувала и друга цивилизация! — настоях аз.
— В това не се съмнявам…
— Не е била от най-свестните! — намеси се Толя. — Тоя Истему здравата се е напатил…
Следната връзка с Хенк трябваше да бъде на другия ден около обед. Тъкмо се бяхме приготвили след закуската да продължим записа, в юртата влезе Толя.
— Вика те Хенк! — каза той.
Никога досега не ме беше викал на извънреден разговор. Това доста ме разтревожи.
— Да не е станало нещо?
— Не знам — отвърна Толя. — Видя ми се някак особен… Но във всеки случай не разтревожен или уплашен… Не вярвам да е нещастие…
Наистина изглеждаше някак особен.
— Слушайте внимателно! Рано тая сутрин получихме радиосигнали от Регина… С доста голяма мощност… Три съвсем еднакви сигнала през дванайсет и половина минути… Очевидно са призивни… Ние веднага им отговорихме по същия начин… И точно локализирахме мястото, от което са изпратени…
Слушахме поразени.
— Значи песента излезе вярна! — зарадвах се аз. — Но защо толкова късно се обаждат?… Тука има нещо много съмнително…
— Няма нищо съмнително! — възрази Хенк. — На тяхно място и аз добре бих си помислил…
И все пак имаше нещо подозрително в цялата тая история.
— А къде живеят?… В ледени пещери ли?
— Предполагам, че още днес ще узнаем… Веднага изпращам „Заря“ с Кастело и Сеймур… Но се налага да тръгнете и вие с шейната… И то веднага…
— Защо веднага?
— Защото ти най-добре знаеш езика на местните хора… А предполагам, че и те го познават…
— А песента? — попитах аз със свито сърце.
Той ме погледна едва ли не с досада:
— Каква песен!… Та ти отиваш при изворите на песента…
— Старецът… —
— Остави стареца!… Той няма да ти избяга… Ще се върнеш отново при него, ще я запишеш…
Хенк уточни по общата карта мястото, от което бяха изпратили радиосигналите. Беше на около осемстотин километра на юг от нас, доста навътре в континента, близо до планините на Мара, както ги бяхме кръстили в чест на покойния Жан Пол.
— През цялото време ще поддържаме радиовръзка със „Заря“ — каза Хенк. — И ще се ръководите от неговите указания…
Той ни даде още няколко допълнителни обяснения, после изключи.
Седяхме двамата с Толя поразени в шейната и даже не си проговаряхме. Беше се случило най-неочакваното и може би най-желаното. Много добре усещах радостното възбуждение на Толя. Но самият аз, кой знае защо, се чувствувах раздвоен и потиснат. Навярно ми беше мъчно да напусна току-тъй изведнъж Великия Сао. Знаех, че ще го огорча… Той така горещо желаеше да чуя и да запиша цялата поема. Така се плашеше, че това може и да не стане… Ако вярвах в предчувствия, то моето предчувствие не беше от най-добрите… Може би песента наистина щеше да загине… Не, само това не биваше да се допуска…
— Намери ми веднага Токо! — обърнах се аз към Толя. — А през това време аз ще подготвя някак стареца…
Върнах се отново в юртата. Великият Сао ме чакаше нетърпеливо, приседнал на миндера си.
— Прощавай, Велики Сао, но трябва да тръгна веднага! — казах аз.
— Тъй си и знаех! — кимна печално старецът. — Ще умре песента…
— Песента няма да умре, Велики Сао… Аз скоро ще се завърна…
— Може би… Но няма да ме намериш…
— Ще те намеря, разбира се… Но за всеки случай ще ти оставя една говореща кутия… И ще те науча как да работиш с нея… Много проста и лесно…
Наистина беше просто и лесно. Докато му обяснявах манипулацията, пристигнаха Толя и Токо.
— А сега да видим какво сме научили — предложих аз.
Старецът рецитира една песен, като преди това сам пусна в действие магнетофона. Песента свърши, той върна ролката и натисна бутона. Из стаята се понесе неговият ясен старчески глас.
— Ето виждаш ли?… Можеш още днес да запишеш цялата песен… Тъй като аз ще взема моята част…
Старецът облекчено въздъхна:
— А ще кажеш ли, сине, къде отивате?… Да не ви е повикала пътуващата звезда?…
— Не, Велики Сао, ще останем дълго време при вас… Но моите братя са намерили тука друг народ… Съвсем различен от вашия… Те имат кутии и шешуа…
Старецът размишляваше, главата му падаше все по-ниско и по-ниско…
— Това са сигурно „тъжните“ — каза той най-сетне.
Трепнах. Едва сега си спомних, че бе споменал за „тъжни“ още при първата среща.
— А кои са тъжните?…
— Аз съм чувал от баща си за тях… Тогава се говореше, че те произвеждат желязото… Но не съм видял никого от тях… Нито пък съм видял човек, който да ги е срещал…