Гибелта на „Аякс“

Вежинов Павел

А кой беше най-възрастният? Става дума за същия тоя Безсонов, магьосника, който ни създаваше илюзиите, че сме на Земята, със своите холограмни образи. Той беше не само виртуоз в своята работа, но по поведение изглеждаше един от най-жизнените хора, на звездолета — неуморим веселяк и шегаджия, незаменим събеседник. Ако имаше все пак за нещо да страда, то бе за лулата си, която можеше да държи между зъбите колкото си ще, но нямаше право да пали. Кислород за неговата лула на звездолета не беше предвиден.

Вторият по възраст беше нашият комендант Хенк, скандинавец по произход. Тоя могъщ викинг с бръсната глава и казашки мустаци беше на сто и две години. Но на

външност изглеждаше много по-млад, почти като петдесетгодишните. Видя ми се суров, непреклонен човек, необикновено мълчалив, на пръв поглед почти враждебен. Знаех вече, че е член на Върхвония съвет на космонавтите. Беше взел участие в три от далечните космически експедиции. Когато го видях, сърцето ми едва не се вледени, толкова хладен беше погледът му. Той ме разгледа доста продължително, без погледът му да се смекчи нито за миг, после внезапно запита:

— Коя книга досега най-много ти е харесала?

— „Капитан Немо“ — отвърнах аз стреснато. Дали не сбърках? Не, не сбърках. Стори ми се, че погледът му омекна. Много по-късно научих, че е един от петте неженени. Никога не се бе женил, никога не бе имал деца. Спомням си само, че тогава той ме потупа по рамото и каза с доста смекчен глас:

— Не ти завиждам, моето момче… Тия акули без деца жив ще те изядат.

Неговото мрачно предсказание за съжаление се сбъдна едва ли не в буквалния смисъл на думата. Докато израснах, просто страдах от прекаленото внимание на моите спътници. Забравих да кажа, че в интереса на вътрешния баланс на звездолета те нямаха право да раждат на „Аякс“. Мнозина наистина имаха деца, но ги бяха оставили на Земята. Това беше навярно най-важната причина да изливат върху мен своята малко и горчива, и тръпчива любов към децата.

3

Много добре си спомням деня на отлитането. Седяхме всички в удобните кресла на салона и гледахме като на театър през огромното кристално чисто стъкло все още близката Земя. Едва дишах от вълнение — толкова голямо ми се виждаше това огромно, синкаво кълбо, забулено от нежната мъгла на облаците. То изпълваше почти целия екран и над гладкия му ръб меко като ореол светеше земната атмосфера — от нежно гълъбова до кобалтовосиня. Безсонов, разбира се, вече бе успял да се настани до мене и както винаги лекичко ми досаждаше.

— Виждаш ли, момче, онова кравайче, дето се е завъртяло над Гренландия?… Това е начало на циклонално образуване, ако ти е известно.

Много добре ми беше известно. Бях виждал колкото си искам циклони и антициклони по телевизията. Но кравайче наистина не бях виждал — в нашия пансионат не се досещаха да ни правят кравайчета. И изобщо мразех да ми говорят като на дете с разни там измислени и неудачни образи.

— Да, чичо Володя! — казах аз. — А вие виждате ли антициклона над Средиземно море?

— Да, да — измърмори разсеяно Безсонов. — А там момче, в ясното петно е Курск… Където съм се родил… Чувал ли си нещо за Курск?

Тоя път едва ли не се обидих.

— Мога да ви разкажа нещо за Курската аномалия — отвърнах колкото се може по-възпитано. — Или за битката при Курската дъга през Втората световна война…

— Ей, че детища — рече с престорено възмущение Безсонов. — С тях не може дори да се поговори…

Разбира се, през цялото време ние имахме възможност да наблюдаваме на големия видеоекран какво става на планетата. Цялата Земя просто ликуваше. Но в тия минути тя твърде малко се занимаваше със себе си, повече с нас. Наблюдавахме звездолета — тия, които бяха в пълна готовност на вахта, и тия, които бяха в салона. За пръв път виждах

изумителните съоръжения, зад които щеше да затупти мощното сърце на „Аякс“. Всичко ми се виждаше невероятно и по размерите си, и по своите фантастични форми. И колко мънички изглеждаха в тоя хаос от мощни тръби и цилиндри, от трептящи сфери и конуси хората, тия хора, които бяха господари на всичко.

Като че ли най-често виждах себе си — дори повече от Големия Хенк. Камерите ме следяха едва ли не във всички пози и всички формати. Дори не разбрах, че докато съм говорил с Безсонов, всичко се е предало там, на земните хора. Само с крайчеца на окото си забелязах с какво бурно възхищение реагираха, без да съзнавам причината. Накрая толкова се засрамих, че почти вкаменях. И вече не смеех да погледна настрани, ни да помръдна.

Наближаваха минутите и секундите на излитането. По сигналните табла бягаха пъстри светлини, знаци и цифри. Най-сетне на яркочервен фон блесна думата „старт“… Бях така замаян, че дори не усетих първия лек тласък. По-скоро го разбрах от бурната реакция на земните хора. Те се прегръщаха и целуваха, танцуваха като луди по улиците и площадите. Светеха фантастични огньове, пукаха се грамадни увеселителни ракети. Цялата Земя ликуваше, когато ми се струваше, че трябва да ликуваме само ние.

Огледах се възбудено — не, никой от нашите не ликуваше. Лицата на всички изглеждаха в тоя миг сериозни и замислени, дори печални. В голямата сребриста зала не се чуваше никакъв звук — нито въздишка, нито възклицание дори. И като че ли не гледаха ни Земята, ни телевизорите, като че ли гледаха в себе си. Дори Безсонов ми се видя малко омърлушен в тоя миг. Дали не си мислеше за своя никакъв Курск, когато го чакаха чудни и невиждани светове? Бях толкова поразен, че дори не знаех как да реагирам. Може би това е било първото голямо разочарование в живота ми и първото тежко изпитание на моите момчешки възгледи.

Трябваше да минат почти две десетилетия, за да проникна отчасти в същността на тия мигове. И да разбера за свой срам колко по детски съм бил несправедлив и наивен. Всъщност всички освен мен бяха преживели тия мигове наистина дълбоко и човешки. Тогава не разбирах, че те се прощаваха. Те се прощаваха с всичко, което им беше неизмеримо близко и скъпо. Те се прощаваха със Земята, може би единствената прекрасна планета в неизмеримата космическа пустош. Никой не знаеше дали не се прощават с нея завинаги. Те се прощаваха с близките си, с майките си, с децата си. Много от тях може би никога повече нямаше и да видят. Те се прощаваха, както човек се прощава на смърт. Именно смъртта и нищото ги откъсваше в тоя миг от синята близка планета. За нас на „Аякс“ щеше да мине малко повече от половин век. Но все още никой не можеше да изчисли колко време ще измине на самата Земя. Дори да се завърнехме някой ден, никой не можеше да каже какво ще намерим.

— Е, тръгнахме! — обади се най-сетне Безсонов. — Тръгнахме, малки глупчо… Ще видиш ти сега една Курска аномалия…

А всъщност дори не бяхме тръгнали. Сега работеха термоядрените помощни реактори, които щяха да ни изведат на нова далечна орбита. Едва там щяха да заработят нашите истински двигатели. Това беше чисто и просто мярка за предпазливост — толкова мощни бяха тия двигатели, такава страшна енергия издишваха техните огромни дюзи. Ако бяхме излетели от ниската орбита, дори не бяхме в състояние да предвидим какви тежки поражения можехме да нанесем на Земята. Но сега „Аякс“ все повече усилваше своята скорост, наистина все още мравешка в сравнение с това, което щеше да постигне след две години.