Гибелта на „Аякс“

Вежинов Павел

— Не си прав! — каза той. — Човешката история е пълна с гениални мислещи паяци… А ако ги намерим и там?…

— Май ще трябва да се примирим и с тая работа…

— Добре, ще се примирим… А след това ще се върнем на Земята и ще им кажем: „Извинявайте, ама намерихме там мислещи паяци!“

— При всички положения трябва да им кажем истината.

— Добре, ще им я кажем… А те ще ни отвърнат: „Жалко за средствата, които хвърлихме.“ После ще помислят малко и ще добавят: „Това е случайно, разбира се, мислещи паяци… Не може някъде да няма и мислещи хора!“ И

ще почнат да строят нов, още по-съвършен звездолет…

— А може би тоя път ще успеят…

— И какво, като успеят? — рече Толя с неизмерима досада. — Паяци или хора — не е ли все едно? За какво ни са? Ние ли да им помогнем, или те да ни помогнат на нас… Та днес кой да е гимназист ще ти каже, че всяка истинска пружина на развитието се намира в самото развитие. Всяко курдисване отвън просто обезсмисля понятието развитие…

— Не е там въпросът! — не отстъпвах аз. — Човечеството иска да знае какво има там — по звездите… Пък и аз искам да знам…

— Ти ми отговаряш несериозно… Е, добре де, какво, като знае? Това би имало смисъл, ако знанието и щастието някак си взаимно се допълват или подпомагат… А всъщност те по-често си противоречат…

Познавах, разбира се, тия възгледи, макар че за пръв път ги чувах от устата на жив човек.

— Толя, ти знаеш много добре, че това не може да бъде истина — възразих меко. — Доказателство за това е историята. Колкото повече се е увеличавало знанието, толкова повече са отпадали човешките беди и нещастия… Без човешкото знание ти сега можеше да бъдеш чисто и просто един старец с изгнили зъби, болен черен дроб и рак в простатата.

— Да, прав си! Това е очевидно. Но защо смяташ, че щастието е липса на нещастия? Това са две различни категории, макар и в някаква зависимост помежду си… Досега човечеството е мислило как да се спаси от нещастията… А какво е щастието? Нима вярваш, че сме се приближили повече към него от Ромео и Жулиета например?… Или от нещастника Хамлет?

— Да, мисля!

— И от какво съдиш?…

— От това, че не сме самотни като Хамлет например…

— Ти пак свързваш щастието с нещастието! — махна с досада Толя.

Разбрах го много добре в тоя миг. Но нима можех да му обясня неща, които сам не знаех?

— Виж какво, Толя, аз не обичам абстрактната философия… Нито абстрактната логика… Но знам нещо съвсем простичко… Чистата логика на индивида води до пълно самоотричане и обезсмисляне на съществуването… Няма друг изход… Сега ти трябва да мислиш, че хората имат нужда от знанието, което ние ще им донесем… Каквото и да е то.

— Там е работата, че то не им е нужно… И аз го съзнавам… Щастието не е в космоса, щастието е на Земята…

— И какво от това?… Нужно или ненужно, но те го искат… Аз помня нашето отлитане… Те чакат нещо от нас… И ние сме длъжни да им го занесем… Щастието не е да получиш… А да дадеш…

Толя въздъхна дълбоко.

— Наивен хуманизъм! — сряза ме той.

— Това изобщо не е отговор… Аз бих могъл да ти говоря за твоя наивен индивидуализъм… А както виждаш, то се смята за болестно състояние. И наистина е такова.

Толя

ме погледна втренчено.

— Добре!… Кажи ми тогава искрено… Ти щастлив ли си?

— Не съм мислил по тоя въпрос! Но човек мисли обикновено за неща, които му липсват…

— Да, ловко се измъкна… Добре, бил ли си влюбен някога?

— Не! — казах аз.

— Защо?

— Не ми задавай глупави въпроси… В кого да се влюбя?… В някоя от вашите жени ли?

Той се засмя сухо и малко враждебно.

— А защо не?

— Ама ти наистина се правиш на глупак! — реагирах малко нервно. — Тука веригата е напълно затворена… За да бъда с жена, аз трябва да я взема от друг… Нима имам право заради себе си да оставя друг човек съвсем сам… Без никаква възможност за избор…

— Виждаш ли, че си противоречиш! — засмя се Толя. — Не съм ти казал да вземеш жената на някого… А просто да се влюбиш… Макар и тайно… И ще дадеш, без да получиш… Нали това е щастие?…

Не знам защо и аз се засмях. Беше ми наистина смешно.

— Не, това е просто глупаво — отвърнах. — Човек може да даде нещо, което другите търсят… А не което не им е нужно…

— Ти си непробиваем като „Аякс“! — обобщи Толя недоволно.

Поговорихме още малко, после аз тръгнах да си ходя. Едва при вратата той ме попита:

— Виждал ли си Ада?

— Да, преди няколко дни…

— Какво правеше?

— Къпеше се в реката…

— И беше много весела, нали?… Весела и жизнерадостна?

— Трябва да го очакваш! — отвърнах хладно. — Никоя достойна жена не плаче, когато е унизена…

Той замълча. Очевидно разбираше, че съм прав. Не знаех само дали е моя работа да му го кажа. Но беше ме запитал за моето мнение. След малко бях при Сей-мур — не в медицинския кабинет, в дома му. Той живееше сам като повечето от съпрузите в екипажа. Навярно го правеха, за да не си пречат на научната работа — не ми беше много ясно, но не ми се струваше и съвсем естествено. Безсонов ми бе казал, че на Земята това се случва много по-рядко. Сеймур живееше в много елегантна квартира в древен японски стил с нежни акварели по стените. Така или иначе, но трябваше да седна на пода. Не беше никак удобно, колената ми за разлика от неговите просто стърчаха и ми пречеха. Възпроизведох му едва ли не дума по дума целия разговор. Сеймур слушаше мълчаливо, без да ме прекъсва с въпроси. Но стори ми се, че е доволен.

— Как е според тебе? — запитах аз.

— Добре. Много по-добре, отколкото съм очаквал…

И аз бях със същите впечатления. Освен възгледите всичко в него ми се бе сторило съвсем нормално. Но не беше прието в нашия свят да се смята, че може да има и ненормални възгледи.

— Сега разбирам защо точно тебе потърси — добави той замислено.

— А аз пък точно това не разбрах… Спокойно можеше и с теб да поговори по тия въпроси.

— Не, с мен не можеше… Каквото и да му отговарях, той щеше да го тълкува като лекарско мнение… Само на лекарите е позволено да послъгват понякога… От професионални съображения, разбира се… В интереса на здравето на пациента…