Гибелта на „Аякс“
Шрифт:
— Защо не питаш Сеймур?…
— Той не дава дума да се продума…
Бях напълно съгласен с него. Не можех да си представя „Аякс“ въпреки неговата изящна вътрешна архитектура празен и оголен. Не можех да си представя, че като изляза от дома, ще видя не небе, а неговия гладък, бяло боядисан таван. Това просто умът ми не го побираше. Не, Безсонов не беше виновен, може би той ни спасяваше от най-страшното. А иначе животът си продължаваше както обикновено, хората работеха, учеха, смееха се на шегите си. Но вече всички усещаха, че невидима и безпощадна, всред нас се бе
А между другото „Аякс“ продължаваше да плава все така спокойно и безпрепятствено из безкрайния космически океан. Неговата шеметна скорост не доведе до никакви инциденти. През цялото време само седем пъти радарната инсталация даде сигнал „тревога“. Мощните енергетични заряди унищожиха с лекота неканените космически гости. Нашата малка люлка на извънземна цивилизация пътуваше по-сигурно и безопасно, отколкото навремето Колумб или Магелан. И все пак тревогата, която идваше отвътре, от сърцата и душите ни, не само че не намаляваше, а растеше.
8
С Толя Викторов се срещнахме съвсем случайно в „италианския ресторант“, както на шега наричахме нашия стол с южна кухня. Аз бях вече седнал край масата, когато го видях с неговата синя, сервизна табличка. Навярно след всички тия премеждия добре си бе възстановил апетита, защото забелязах в табличката му вкусни неща — уханна пица и пиле по дяволски — едни от най-трудните за приготвяне специалитети на стола. Аз го видях пръв, в това беше моето предимство. Неговата табличка на изискан чревоугодник ме развесели, така че навреме се овладях и дойдох на себе си. Като ме съзря, той видимо се смути, но се усмихна приветливо и седна до мене. Макар че изглеждаше съвсем спокоен, усещах, че внимателно ме проучва с поглед, търсеше във вида ми да открие моите преживявания.
— Малко си отслабнал — каза той.
— Всички отслабнахме — отвърнах аз. — Циглер ни държи като в гладиаторска школа.
Циглер беше нашият спортен инструктор. Неговата валчеста, блестяща глава бе станала за всички ни истинско страшилище.
— Мене още не ме е подхванал! — каза Толя. — Но започнах да си тренирам сам…
— Какво тренираш?
— Бокс.
— Не си ли малко закъснял с тая работа? — пошегувах се аз.
— Човек се учи цял живот.
— Не те виждам като файтер. Щеш не щеш — пак трябва да водиш отбранителни боеве…
— А, не, имаш грешка… Моят стил е мигновена контраатака!… — отвърна той, като примигна малко глупаво.
— Мъчно ми е да си го представя. Като си припомня само как лошо се беше вкиснал…
— Вярно е — каза той.
— Сега разбираш ли го?
— Е, не съвсем… Но както виждаш…
И той ми посочи с глава своето дяволско пиле.
— Слушай, Толя, най-сигурният начин да стигнеш до истината е да погледнеш и откъм нейната смешна страна.
— Май че съм го чел някъде…
— Може би… Но що се отнася до мене — аз сам стигнах до тая мисъл.
— Да, прав си — отвърна той сериозно.
— Как е Ада? — реших се да попитам.
— Добре
Неговите добри сини очи ме гледаха в упор. Но аз не примигнах и усмивката не слезе от лицето ми.
— Ада винаги знае какво прави…
Той ме гледаше все тъй изпитателно, после внезапно запита:
— Слушай, Сим, нарочно ли ми скроихте с Джек тая отвратителна комбинация?
— Защо питаш мен?… Питай Джек…
— Тоя кретен ми отговаря точно като тебе…
— Значи в твой интерес е това да знаеш…
Той се понамръщи, но намери сили да ми отговори шеговито:
— Не забравяй, че наистина тренирам усилено…
— И аз тренирам… Дълги и къси спринтове…
Цели два дни след тоя разговор се чувствувах отвратително. Никак, ама никак не бяха в моя стил такива отношения между разумни и свестни хора. И никак не бях се научил да гледам на истината откъм нейната смешна страна. Колко по-правилно са живели древните хора. В такива случаи са се нахвърляли един върху друг с кокали от мамут, с боздугани. А не са водили помежду си прикрити, подли и остроумни разговори.
На третия ден в дома ми меко звънна видеотелефонът. Натиснах клавиша и в същия миг видях на екранчето суровото лице на Хенк. Едва не паднах от стола си от изненада.
— Сим, ела при мене! — каза той кратко.
И мигновено изчезна от екрана. Стоях прав всред стаята с прехапани устни. Както всички, беше се обърнал към мен с моето малко име. А бях разменил с него досега само няколко думи, и то винаги в присъствието на други хора. Мъчех се да си припомня изражението на погледа му и все не успявах. Сърдито?… Укоризнено?… Не, безсмислено беше да гадая. Тия сиви скандинавски очи наистина бяха като стоманени — без блясък, но и без израз. Хенк беше точно такъв комендант, каквито ги показваха в старите фантастични филми… Хора от желязо, почти без нерви… Хора студени, решителни, силни… Хора без угризения и колебания. Комендант!… Само увисналите му мустаци разваляха донякъде това великолепно впечатление.
Когато влязох при него, той стоеше с лице към огромния илюминатор. Кой знае защо, ми се видя малко попрегърбен в тоя миг. Или може би така ми се бе сторило. Като чу мекия предупредителен звън, той се обърна. Сега и суровото му лице не ми се стори така строго, по-скоро беше малко загрижено и отдалечено.
— Седни, Сим — рече той свойски.
Той се настани до мен, като продължаваше да гледа в илюминатора. Не беше ли се нагледал на тая пустош? Комендантът помълча малко, после каза:
— Знаеш ли коя е тая звезда?
— Коя точно?
— Тая — най-голямата, най-светлата… В левия ъгъл…
— Не зная наистина — отвърнах аз позасрамен.
Като всички други освен астрономите аз рядко надзъртах зад яките стени на „Аякс“. Много е страшно не само да знаеш, но и да видиш, че не си никъде…
— Това е Анкър — обясни комендантът. — Или това име не ти говори нищо?
Разбира се, че ми говореше.
— Това е навярно най-интересната звезда на нашето небе! — каза той. — Преди петстотин и шейсет години тя беше свръхнова…