Гибелта на „Аякс“
Шрифт:
След като свалихме багажа, веднага започнахме строежа на импровизираното жилище. То бе много леко, конструирано така простичко, че можеха да го построят и деца. Но леката му материя имаше изключителни изолационни качества. При всички случаи то бе много надеждно жилище освен при нападение, разбира се — на слонове или на динозаври. Но тук поне такава опасност не ни грозеше.
Според програмата на първия ден, тримата с Толя и Кастело трябваше да отидем до брега на океана. Бяхме кацнали на двайсетина километра от самия бряг, тъй като не бяхме сигурни в дебелината на леда. Дотам трябваше да стигнем с шейната — четириместна, с доста голям багажник. Беше
— Какво е това? — запитах го аз.
— Как — какво?… Ами въдицата…
— Ти мислиш, че ще уловиш риба?
— Не съм видял океан без риба! — каза той уверено.
— Ами ако в тоя се въдят гърмящи змии?
— Ще се справим някак си…
Спуснахме херметическия капак и потеглихме, изпратени от цялата група. Шейната можеше да развива практически огромни скорости, но ние имахме за цел не да се надбягваме, а да извършим наблюдения. На носа й бе инсталиран панорамен видеопредавател — само с картина, без звук. Движехме се със скорост около трийсет километра в час. Кормувах аз, Кастело и Толя бяха заети с наблюдението. Но те, кажи-речи, напразно си губеха времето. Теренът беше много твърд, леден, покрит с извънредно тънка снежна покривка. Много рядко се срещаха грапавини и ледени възвишения — това бе всичко. Пустинята си беше просто пустиня, без никакви признаци на живот. По нежната пелена на снега биха проличали дори следи на врабче.
След час стояхме на брега на океана и гледахме със затаен дъх безкрайната водна шир. Не приличаше съвсем на земния океан, в дълбоката му синина имаше нещо изкуствено, почти химическо. Не беше и така прозрачен. Никакви вълнички не браздяха неговата безкрайна повърхност. Към хоризонта океанът изглеждаше почти черен, това му придаваше доста зловещ вид. Докато Толя взимаше проби, Кастело ловко сглоби своята въдица. Тънкото влакно беше необикновено здраво — с него можеше да извади на брега и морж.
— А стръвта? — полюбопитствувах аз.
— На рибата — риба! — отвърна той шеговито.
И ми показа парче розова лососина — отлично консервирана, с приятен свеж цвят.
— Малко е солена! — каза Кастело. — Но да се надяваме, че тукашната риба не е толкова претенциозна.
Той ловко заметна. Личеше си, че е добър рибар — стръвта падна на около петдесет метра от брега. Не чакахме и две минути и плувката стремително потъна. Като го погледнах — лицето на Кастело ми се стори почти побеляло от вълнение.
— Има нещо! — възкликна той, безкрайно удивен.
— Сигурен ли си?…
— Съвсем сигурен… Усещам как дърпа…
И ние — двамата с Толя — не бяхме по-малко развълнувани. Каквото и да имаше на въдицата, то щеше да бъде първото извънземно животно, което човешките очи щяха да видят. Кастело навиваше доста бавно макарата, очевидно се наслаждаваше на преживяването. Идваше ми в тоя момент да го ритна.
— Не може ли малко по-бързо?
— Спокойно! — отвърна Кастело. — Няма да ни избяга…
И наистина, както очаквахме, той извади чисто и просто една съвсем обикновена риба. Всъщност не беше толкова обикновена, поне на цвят — почти черна, с малки розови петна по гърба, като пъстърва. Но, разбира се, съвсем не беше така приятна за гледане, нещо много мизантропично имаше в извивката
— Просто риба! — констатира той най-сетне. — Да биеш толкова път за една обикновена риба…
Той смени куката с нова, голяма колкото сгънат човешки пръст. На куката сложи току-що уловената плячка.
— Да видим сега какво ще стане! — измърмори той.
Тоя път чакахме повече от половин час. Бях започнал вече да се отчайвам, когато Кастело отново енергично засече. По блесналия му пот лед разбрах, че тоя път сполуката му е по-голяма.
— Едро е! — обади се той. — Умирам от любопитство…
А след малко прибави:
— Най-малко тюлен!…
Наистина животното се съпротивяваше яростно. Колкото и яка да беше кордата, макарата просто не можеше да се превърти. Той се принуди да тегли пръчката с две ръце. Рибата на края на кордата се съпротивяваше с все сила, непрекъснато менеше посоката на движението си. Най-после тя като че ли застана хоризонтално, теглеше се с необикновена сила. Сега или кордата нямаше да издържи, или рибата щеше да се откъсне. По едно време имах чувството, че ще се случи третата, най-неприятна възможност — че Кастело ще цопне във водата заедно с пръчката.
Но не цопна — и той издържа. И в последна сметка измъкна на брега това, което теглеше. Неговият вид едва ли не ни уплаши. Беше нещо черно, с къса лъскава козина. Приличаше едновременно и на видра, и на малък тюлен. Но главата му беше съвсем рибешка. И на сушата животното се мяташе и яростно се бореше, инстинктивно ни вдъхваше някакъв непонятен страх.
— Ама че урод! — възкликнах с отвращение.
Кастело ме погледна виновно.
— Май че трябва да го застрелям…
— И колкото се може по-бързо! — добавих аз.
Тая работа свърши Толя. Той нагласи автомата на най-малката интензивност, приближи се и простреля главата му. Яростното животно изведнъж притихна. Сега вече можехме да го разгледаме съвсем спокойно. Най-сетне Толя се изправи и каза учудено:
— Може да ви се види смешно, но това е риба бозайник! — каза той. — Диша с хриле, а кърми малките си с мляко като обикновена котка…
Усмихна се и добави със задоволство:
— Тази е женска!… Изглежда, че тоя океан е пълен с чудеса…
Но Кастело като че ли бе загубил желание да прави повече проби. Той отново смени куката и окачи на нея лососина. Така за по-малко от час той налови няколко килограма риба. Не бяха всички като първата, макар че преобладаваха. Но, общо взето, те си приличаха, бяха наистина риби, а не бозайници.
— Време е да вървим! — казах аз. — Нарушаваме графика…
— Да вървим! — съгласи се неохотно Кастело. — Ама пък ще си напържим риба тая вечер…
— Експонати не се ядат! — отвърнах уклончиво.
— Какви експонати са това! — погледна ме Кастело. — Океанът е пълен с риба… Утре ще ти наловя цял тон…
Прибрахме всички прибори и тръгнахме. Тоя път пътувахме на запад по посока на залязващото слънце. Кастело влезе в радиовръзка с базата — там всичко вървеше съвсем нормално. И скучно, разбира се — не бяха имали нито едно преживяване. Ледената равнина се простираше пред нас все тъй пуста, безжизнена, мъртва. Но ние бяхме доста възбудени, не и обръщахме никакво внимание. Говорехме само за океана, за възможностите, които той криеше. Особено ни радваше това, че открихме бозайник, макар и с хриле. Толя с основание предполагаше, че непременно в океана има и други бозайници — от много по-съвършен тип.