Гибелта на „Аякс“
Шрифт:
Оставаше да направим последната стъпка — да изпратим на Регина една от нашите ракети с екипаж. Имахме само три ракети на борда — най-голямата едва десетместна. Всъщност такива бяха възможностите на „Аякс“. Оставаше да се проучи дали бактериалната и вирусната среда няма да бъде опасна за човешкото съществуване. А опитите в това отношение щяха да продължат доста дълго.
След първоначалното униние екипажът на „Аякс“ отново се оживи. Всеки заработи трескаво по своята специалност върху пробите. Заедно с групата на биолозите работех и аз. Не преживяхме никаква изненада. И клетъчният, и молекулният състав на пробите по нищо не се отличаваше от земните. Същите аминокиселини, същите производни, същите молекулни вериги, същата обмяна, същото
През това време „Аякс“ продължаваше да се върти спокойно и безпрепятствено около Регина. Голямата бяла планета светеше едва ли не като слънце. Съвсем като нашето слънце блестеше и Сигма. Първата планета, както очаквахме, се оказа съвсем като нашия Меркурий. Третата — като Сатурн. Сега вече нямаше никакво съмнение, че Регина си оставаше нашата единствена и последна надежда.
След десетина дни внезапно ме повика Хенк. Аз не бях забравил нито за миг нашия последен разговор. Но дали не беше го забравил той? Досега никаква специална задача не ми бяха възлагали. Заварих го в добро настроение, дори леко възбуден, да се разхожда из обширния си кабинет. Тоя път той се ръкува с мене — много сърдечно, дори малко тържествено, както ми се стори.
— Току-що завърши заседанието на съвета — каза той. — И имам за тебе добра новина…
Аз мълчах в пълно недоумение. Новини може да има всякакви.
— Съветът реши за Регина да отлети нашата ракета „Фортуна“ с осем души екипаж… за комендант на ракетата си определен ти…
Всичко очаквах да чуя, само не и това. Той навярно забеляза изумлението на лицето ми, защото побърза да каже:
— Няма нищо чудно в това!… Наистина си най-млад… Но в същото време си с най-запазени физически и духовни сили… И според мен, ако ти хареса тая забравена дума — най-способен за подвиг… Защото ти единствен не си човек на Земята, а дете на „Аякс“.
— От все сърце благодаря! — отвърнах слисано. — Но не знам… не знам дали не преувеличавате моите качества?
— Ти сам чувствуваш ли се способен и годен да свършиш тая работа? — запита той малко рязко.
— Разбира се! — възкликнах аз. — Но не е въпросът там… Това не е толкова работа, колкото въпрос на чест… А мисля, че други повече я заслужават от мене…
— Тоя въпрос е решен! — каза Хенк. — И не по заслуги, а по целесъобразност… Експедицията ще бъде много тежка, на мен ми е нужен млад, решителен и издръжлив човек…
Съвсем се издаде, че сам той бе решил въпроса.
— Добре. А кои ще бъдат другите?…
— Пилот ще бъде Зверев, мисля, че добре го познаваш…
Да, наистина добре го познавах. Тоя сух, жилав сибиряк, висок като мачта, бе прекарал половината от живота си в Заполярието. Втората силна и интересна личност беше Кастело — бивш главен директор на един от най-големите африкански резервати. Вярно, шансът да намерим на Регина слон и жираф беше равен на нула, но Кастело беше свикнал на суров живот сред природата. Ненапразно се шегуваха с него, че е способен да погъделичка под брадичката и най-свирепия крокодил. Разбира се, бе предвиден и Толя Викторов като океанолог. Но компанията най-неочаквано завършваше със Сеймур.
— А той за какво ми е? — попитах учудено.
— Щом говориш за заслуги, трябва да има и един по заслуги — отвърна Хенк. — Сега оставям на тебе да събереш хората си и да им съобщиш новината…
На следния ден се случи нещо, което озадачи всички ни — нашият телевизионен предавател внезапно угасна. Дежурният екип твърдеше, че е изключено това да бъде някаква техническа повреда. Те бяха забелязали за кратко мигновение, че нещо бяло като пряспа
Веднага изпратихме на Регина нов предавател, но и той не успя да разкрие тайната. Ледената пустиня си беше все така самотна и глуха както винаги. Само по океана от време на време се появяваха тъмни петна, но нито веднъж не успяхме да ги засечем с локатора. В края на краищата всички започнаха да мислят, че надали са от животински произход.
А нашата малка щастлива група веднага започна своята подготовка. Подложиха ни, разбира се, на доста дълготрайна аклиматизация, колкото и добре да бяхме тренирани и калени, все пак бяхме живели почти три десетилетия в стерилна среда при постоянни температури. Дробовете ни бяха съвсем отвикнали от острия мраз. Наложи се да прекараме двайсет дни в специално помещение, в което постоянно понижаваха температурата. Всички издържаха изпитанието, включително и Ула Шерман, нашата деликатна лекарка. Движехме се там с нашите специални костюми, спяхме в спални чували — през последните дни при минус трийсет и пет градуса, макар и с предпазни маски. Всичко това беше доста неприятно и отегчително, но трябваше да се търпи. Утешаваше ни мисълта, че не сме единствените — на тая подготовка се подлагаха всички, които трябваше да дойдат след нас.
Най-сетне цялата подготовка беше приключена. Ние вече свободно можехме да слезем на Регина, без да се подложим на особени опасности или рискове. Или поне така си мислехме и се надявахме.
3
„Фортуна“ се „приземи“ така леко и плавно, че бяхме готови да изръкопляскаме. На мен като на комендант се падна честта пръв да стъпя върху ледовете на Регина. Никога през живота си няма да забравя тия прекрасни минути. Стоях прав, като изумен, всред бялата сияеща пустиня и не смеех да поема дъх — такава чистота и такова спокойно величие излъчваше цялата гледка. Навярно бях забравил истинския цвят на земното небе, но това, което виждах сега, ми се стори безкрайно по-нежно. Особено ме порази слънцето със своя ярък, брилянтен блясък — истинско ярко тропическо слънце, устремено право към зенита. Не чувствувах никакъв студ дори по лицето си. Усещах само свежестта на въздуха, необикновената лекота на първите си стъпки. По стълбата на „Фортуна“ слизаше Зверев, очите му изглеждаха като омагьосани.
— Уф! — възкликна той непринудено.
Но възклицанието му бе пълно с възторг. Зверев се приближи до мене, прегърна ме яко, после каза:
— Е, добре дошли!…
Каза го на руски, после се протегна като момче, което се е събудило внезапно от сън. Сините му очи сияеха като небето.
— Все си мислех, че ще попаднем на някой тропически кошмар! — каза той весело. — Пълен с комари като орли и с крокодили като подводници…
— Затова пък тук няма нищо!
— Не може да няма тюлени и бели мечки! — реши Зверев.
Разбира се, през цялото време ни наблюдаваха от „Аякс“, слушаха нашите разговори. Един след друг слезе целият екипаж. Само Ула Шерман изглеждаше обезпокоена.
— Сложете си очилата! — каза тя. — Ще си повредите очите…
Заловихме се веднага за работа. Трябваше да свалим шейната, нашия дом, целия останал багаж. Докато се трудехме прилежно, Зверев продължаваше да оглежда пустинята с бинокъла си. Първият му ентусиазъм започна лекичко да поугасва.
— Ама пък гледка! — измърмори той. — Да няма дори един келяв пингвин!