Гибелта на „Аякс“

Вежинов Павел

Вече се бяхме сближили със Сеймур. Той наричаше двете основни заболявания най-общо „меланхолия“ и „херметизъм“. По това време медицината основно се беше справила с всички видове заболявания, включително и психическите. И най-тежките форми на шизофренията, и най-острите неврози се лекуваха ефикасно, понякога за удивително кратки срокове. Но с новите заболявания и Сеймур беше безпомощен. Никакви познати медицински средства не им въздействуваха.

Сеймур наричаше меланхолията „бяла логика“. Получаваше се нещо непонятно и странно. Човешкото съзнание сякаш се откъсваше от всички връзки с околната среда. То почваше да работи само за себе си, да осъзнава само себе си. Абстрактната бяла логика започва някакво бурно самостоятелно

развитие. Промишлявай-ки за своето собствено съществуване, съзнанието стига до неговата абсурдност, до неговата обреченост и безсмислие. Целите изведнъж загубват своето значение, задачите — своя смисъл. Въпросът — защо? — никога не намира удовлетворителен отговор. Категориите преходност и относителност се абсолютизират до такава степен, че всяка посока и всяко движение стават напълно безсмислени. Безкрайността започва да се разбира като липса на начало, т.е. като несъществуване. Вечността, раздробена в многообразието на всички свои преходни форми, напълно отрича себе си като понятие.

— Но това е познато! — казах аз веднъж на Сеймур.

— Познато е като упадъчна философия! — отвърна Сеймур. — Особено в началото на двадесет и първия век… Нейният най-виден представител е Богарт… Аз съм изучавал много внимателно биографията на тая знаменита на времето личност. Всъщност той е бил много жизнерадостен мошеник и крайно суетен човек. Отличавал се е на всичко отгоре и с изключително чревоугодничество…

— И все пак е разбрал нещичко… Щом сега то реално съществува, макар и като болест.

Сеймур се намръщи.

— Като обществен процес това нещо наистина е съществувало, макар и в много слаба форма. Хората тогава са били прекалено примитивни и алчни, за да се отказват от каквото и да било… Но като остро душевно заболяване то не е нито познато, нито описано в каквато и да е медицинска литература. И е нещо съвсем различно от досега познатите душевни заболявания… Именно затова не му действуват никакви медицински средства.

— Как така — различно? — запитах аз. — Доколкото знам, меланхолията е едно от най-старите душевни заболявяния…

— Де да беше така! — рече Сеймур с горчивина. — Аз съвсем условно наричам това меланхолия… А всъщност е съвсем ново космическо заболяване…

Сеймур наистина беше много загрижен. Или пък бе съвсем уплашен, но в никой случай не даваше вид, че това е така. Но неговите болни бавно гаснеха, без да дават никакви външни признаци на ненормалност. Те умираха душевно, изчерпваха се и изстиваха до своята биологична смърт. Имахме вече един смъртен случай — почина Мауро, нашият старши астроном. Като не знаеше какво да прави, Сеймур ги приспиваше — прекарваха в летаргия с месеци, дори с години. Събуждаше ги от време на време — наистина малко освежени и годни за живот. Но след време те отново започваха да гаснат. И от всички възможни лечебни средства Сеймур откри, че най-доброто е това, което той сам наричаше „терапевтични разговори“. Най-трудното в тоя случай беше да се предизвика болният към разговор, да му се обясни абсурдността на неговите идеи за абсурдност.

Но всички тия неща ги узнах много по-късно — отначало старателно ги криеха от мен.

Сравнително по-леко беше заболяването, което Сеймур наричаше „херметизъм“ — отвращение и непоносимост към затвореното пространство. Това заболяване беше и малко по-старо — леки симптоми бяха наблюдавани и при миналите далечни космически пътувания. Но на „Аякс“ то се изрази с пълната си сила. Според Сеймур „херметизмът“ нямаше нищо общо с клаустрофобията — познатата страхова невроза от затворено помещение. Болните от новата болест не се страхуваха да останат сами — дори го предпочитаха. Външните им прояви не се отличаваха съществено от тия на меланхолиците. Но за разлика от тях „херметиците“ изобщо не размишляваха, те просто не можеха да понасят затвореното пространство на „Аякс“.

— Всъщност

това надали е болест! — говореше загрижено Сеймур. — Това по-скоро е съвсем естествен протест на човешката душевност против затвореното пространство и изолацията… Милиони години човекът е живял на открито и дълбоко свързан със Земята… Не може да го захвърлиш безнаказано за десетки години в пустошта.

Може да звучи парадоксално, но в най-добрия случай „херметизмът“ се превръщаше в бурни пристъпи на шизофрения. Лекуваха ги като обикновени луди и ги лекуваха съвсем успешно. След известно време те се възвръщаха към нормалния живот така естествено, сякаш нищо не е било. Но в обикновения си вид заболяването представляваше много тежко, почти непоносимо страдание. Временно ги облекчаваха с ефикасни еуфорични средства, но след като действието на лекарството преминаваше — те отново се връщаха към страданието. Тогава Сеймур се принуждаваше да ги приспи. След известно време те се възвръщаха към живота, макар и не напълно излекувани, но все пак почти нормални.

Времето течеше бавно, а положението не се подобряваше. Появяваха се все нови и нови случаи. Над „Аякс“ надвисваше необозрима и грозна опасност. А ние още не знаехме, че ще се появи и нова…

6

Последните разговори със Сеймур и Толя ме потиснаха много повече, отколкото можех да допусна. Някак инстинктивно почнах да страня от хората. Не ходех почти никъде, седях си у дома, четях. Много мислех за това, което ставаше на „Аякс“, и не ми беше никак весело. Не разбирах защо сърцето ми така беше изстинало към Толя. Споменът за всяка негова дума ми беше неприятен и тягостен, имах чувството, че загрозява и двама ни. Сега смятам, че това е била естествената реакция на душевно здравия човек към душевно болния — отчуждение и неприязън. Но понеже не исках да го допусна дори като сянка на мисъл или на чувство, аз просто се мъчех да не мисля за него.

Но изглежда, че не е било само това.

Все по-често и по-често се улавях, че мисля за Ада. И това не беше случайно. Срещах я почти всеки ден — ту на басейна, ту в ресторанта, ту край „Фонтан ди Треви“, загледана в зеленикавата вода. Никога не я спрях, никога не я заговорих. С усилие на волята странях от нея. Или просто се плашех от нея, не можах добре да го почувствувам. Но усещах съвсем ясно, че нейните очи ме преследваха. Не настойчиво, разбира се, деликатно и мигновено, но чувствувах остро нейния поглед. Не можех да определя дори в съня си какво имаше в него — може би нещо ласкаво и добро, може би една малка усмивка. Но във всеки случай не беше поглед на жена, която нещо търси и иска.

Колкото и да странях от хората, те все пак ме намираха. Сеймур често идваше при мен, говорехме за едно и за друго, но той дори не споменаваше името на Толя. Разбирах, че това не е никак естествено, трябваше да набера сили. И успях да го направя доста непринудено.

— Как е Толя?

— Сравнително добре е — отвърна той. — Или не по-зле от последния път… От време на време благоволява да размени някоя дума с мене…

Навярно бях станал доста мнителен, но струваше ми се, че и в неговото на пръв поглед спокойно поведение се чувствува някакво затаено напрежение. Не ми казваше всичко, пък не беше и длъжен да ми казва. И като че ли бях станал неспособен за по-сериозна работа.

На другия ден имахме спортно състезание на басейна. Когато пристигнах пръв на финиша на двеста метра кроул, тя стоеше там права в жълтото си трико и се усмихваше. Измъкнах се малко смутено от водата и застанах до нея. Беше висока и тъничка брюнетка, човек трудно би й дал повече от двайсетина години. Фигурата й беше необикновено елегантна и гъвкава, може би само малко по-плещеста, тъй като плуваше повече и от мене. Само очите й, макар да се усмихваше в тоя миг, бяха дълбоки и умни очи на зряла жена.