Господин Никой
Шрифт:
Тактически погледнато, аз нямам полза да разкривам своята неприязън към Кралев, защото това ще го накара да бъде нащрек. Но понеже той и без туй е нащрек и непрестанно ме дебне и ме ненавижда до немай-къде, вредата от саморазкриването ми не е голяма.
Към девет хората почват да пристигат един по един и Центърът заживява обичайния си живот. Аз се занимавам с материалите по следващия брой и в същото време внимателно се вслушвам в движението наоколо си, за да разбера дали Кралев не се е опитал да предприеме нещо срещу мене. Всичко обаче си тече нормално. На вратата през неравни паузи звънят анонимните посетители,
Към обяд в стаята ми влиза Димов:
— Как е? Броят напредва ли?
Той хвърля бегъл поглед на разпръснатите върху бюрото ми ръкописи, без да си даде труд да посегне към тях. В израза на лицето му няма нищо необичайно. Пълната ръка машинално подхвърля ключовете с емблемата на скорпиона.
— Напредва по малко — отвръщам.
— Значи, напредва, а? — пита наново Димов като човек, комуто се иска да каже нещо, а няма какво да каже.
От известно време той е възприел по отношение на мене позата на великодушна доброжелателност.
— Да — кимам. — Повечето материали са вече готови. Остават уводната статия и…
— Добре, добре, това да се чува — прекъсва ме той и се оттегля.
В един и нещо отивам в кафенето „при българина“. Всички емигранти наричат това кафене „при българина“, като че самите те са австралийци. Тони и Милко, както винаги, са се заловили с автомата. Обядваме заедно тримата и после, понеже е събота следобед и няма какво да правим, се запиваме. Единият келнер е болен, а другият е в почивка до вечерта, затова ни сервира лично „българинът“. Това е тромав мъж с обли като на жена рамене и неподвижно лице с отпуснати бузи, което странно контрастира с живите хитри очички.
— Консумирайте повече, момчета! Профитирайте, додето съм сам: аз пурбоари не вземам! — окуражава ни той, като по обичая си използува френски думи с български окончания.
— Кажи го на Емил — обажда се Тони. — Днеска той е черпещият.
Не възразявам, макар да не съм казал, че аз ще бъда черпещият. Изобщо шефовете би трябвало да вземат пример от нас, защото ние тримата никога не правим истории за пари.
— Ти прекалено се стараеш, братче — казва ми Тони за трети път вече, когато „българинът“ донася поредната бутилка божоле. — Ако мислиш, че по този начин ще спечелиш симпатиите на Кралев, много се лъжеш. Ще те вземе за съперник и още повече ще те намрази. Карай като мене и като Милко. Ще те ругаят, но ще те търпят, понеже си безопасна игла…
Аз не възразявам. Мързи ме да говоря. Милко също, както винаги, мълчи. Това дава широк простор за действие на Тони, който бъбре без прекъсване, додето минава от взаимоотношенията в Центъра към отношенията между двата пола.
— Ти как я караш така без мадами бе? Почваш да ме съмняваш… — залавя се Тони отново за мене.
— Не съм достатъчно богат за тоя спорт.
— Защо трябва да си богат? Може и с малко пари. Да ти прехвърля оная, моята, русата…
— Ти си мръсник — забелязва с ниския си дрезгав глас Милко.
— Защо да съм мръсник? Защото ми е омръзнала? Харчи ми паричките, а рисковете остават за мене. Ако мъжът й надуши, в цял Париж няма да си намеря място.
— Ти не дрънкай повече, щом не искаш да надуши — съветвам го.
— И все пак ти, братче, ме съмняваш…
— Викат те на телефона — съобщава ми „българинът“.
Тръгвам към кабината, додето „българинът“ говори на Тони:
— Твоят дискур вече три часа продължава бе. Ама че си и ти фатигантен.
В мембраната прозвучава гласът на Младенов:
„Емиле, ти ли си?… А бе току-що пристигна щерка ми от България… Един вид: радост в къщи… Не можеш ли да прескочиш да се видим?… Именно: сега, веднага.“
Ето ти и мадама.
Мадамата, изглежда, е намерила време да се преоблече и освежи от пътуването, защото видът й е доста привлекателен. Знаех смътно, че Младенов има някаква дъщеря от жена си, с която отдавна е разведен. Беше ми и споменавал, че правела опити да се измъкне от България посредством някоя групова екскурзия. Не допусках обаче, че дъщерята е толкова привлекателна, може би защото имах предвид физиономията на бащата.
— Ето я моята Лида — казва Младенов, след като ме е въвел в познатия, разхвърлян, както винаги, хол. — Запознайте се.
Запознаваме се. Лида сяда, запалва цигара от една полусмачкана и почти празна кутия „Слънце“ и кръстосва крака, като оголва бедрата си над чорапите. Бедрата са хубави, но преднамереността на жеста дразни.
Като казах, че дъщерята е привлекателна, аз малко излъгах. Въпреки стройното тяло, тънкия кръст и хубавото лице с големи кафяви очи, в това момиче или в тая млада жена има нещо отблъскващо и аз го разбирам при номера с голите бедра. Отблъскващото е в прекалено щедро начервените устни, в прекалено прямия до наглост поглед, в прекалено високо вдигнатите от специалния сутиен гърди, които и без тоя постамент са достатъчно едри, изобщо в целия този вид, който говори, че сме минали през огън и вода, нищо не може да ни учуди и на всичко сме готови.
Аз не съм моралист и пет пари не давам за тия неща, но ако ще се фукаме с това, че сме врели и кипели, трябва на върха на обществената йерархия да поставим курвата. Затова щерката не ме сащисва с вида си, а само ме изстудява и аз бързо я класирам в графата на ония още зелени нимфоманки от кафенетата, гледащи на една любов горе-долу като на чаша коняк. Което всъщност никак не ме вълнува, защото не мисля да се женя за нея.
Младенов не чака да се уталожи трепетът на първото запознанство и бързо минава към деловата страна на въпроса: искал много да покаже на Лида нещичко от нощния Париж, но за проклетия тъкмо тая вечер му предстояла важна среща, затова няма ли да бъда тъй любезен да изведа аз гостенката.
— Татко, какъв си!… — възклицава Лида без вълнение и очевидно само от приличие.
— Защо! Много ще ми бъде приятно — отвръщам й аз от приличие, като мисля на ума си, че старият хитрец е решил да спести за моя сметка някой и друг франк.
Оказва се, че Лида по някаква случайност е почти готова за излизане. Така че ние оставяме бащата да мисли спокойно за важната си среща и тръгваме надолу по тясното стълбище.
Сънародничката е леко разочарована от окаяния вид на моя ягуар, но затова пък бива поразена от ловкостта и бързината, с която се провираме в наплива от коли. На няколко пъти тя неволно се улавя за рамото ми, очакваща в следния миг да се блъснем и разпилеем на прах, но постепенно свиква и се успокоява.