Господин Никой
Шрифт:
— Вие карате като истински виртуоз! — забелязва тя, когато минаваме на два косъма от един блестящ кадилак и високомерно го оставяме зад гърба си.
Предполагах, че ще каже „вие карате факирски“, или „вие сте фамозен“.
— Тук всеки е принуден да кара така — отвръщам, — ако не иска да го псуват от всички страни и да го наричат „стара костенурка“.
— Баща ми вика, че сте страшно смел човек. Откакто сте му спасили живота, той ви смята за истински герой…
— Баща ви пресилва — прекъсвам я, като свивам рязко в една пресечка. — И изобщо героизмът, както бе рекъл някой, е само един трап, в който човек пада по недоглеждане.
— Това
— По-скоро реализъм, ако трябва да използуваме речника за чужди думи. Къде бихте желали да отидем?
— Вие карате така бясно, без дори да знаете къде отиваме? — учудва се искрено Лида.
— Аз винаги карам напосоки.
Фразата също е изтървана напосоки и затова е доста лъжлива, но девойката се хваща:
— В буквалния или в преносен смисъл го казвате?
— И в двата — продължавам да лъжа аз.
— Не съм допускала, че човек може да живее напосоки. Искам да кажа, умен човек като вас.
— Дали човек е бил умен, това се разбира обикновено едва след смъртта му — забелязвам аз и отново завивам рязко, като отхвърлям неволно спътницата си на другия край на седалката.
Излезли сме на плас дьо Клиши. Движението тук е задръстено. Далеч отпред светофарът мъждее на червено. Залепвам се до колелата пред нас и изключвам от скорост.
— Щом вие не живеете напосоки, какво търсите тук? — подхващам отново, като гледам пред себе си в очакване да светне зеленото.
— Баща ми е тук.
— Че какво от това? Майка ви пък е в България…
— Не можех да издържам повече там… Ако се държиш по-свободно и живееш, както си искаш, почват да те сочат с пръст… Изкарват те не знам каква си… После се прибави и тази история с бягството на баща ми…
На кръстопътя светва зеленото. Включвам на първа в очакване колите пред мене да потеглят.
— Разбирам ви — казвам. — Това е вече едно обяснение. Мисълта ми е, че и вие сте се опитали да се отървете от едно положение, като сте тръгнали напосоки. Също като мене.
Колите пред нас бавно потеглят и ние — с тях. Едва наближаваме ъгъла, и отново светва червено. Спирам и изключвам.
— Вие при кого дойдохте тука? — пита Лида.
— При никого.
— Вие сте дошли при никого, а аз идвам при баща си — ето къде е разликата — забелязва тя с известно раздразнение в гласа.
— По-рано при баща си ли живеехте? — питам сякаш без връзка.
— Никога не съм живяла при баща си. Живеех при майка си.
„Тогава тепърва ще видиш една разлика — отговарям аз на ума си. — Може да се лъжа, но мисля, че ще има да го проклинаш скоро любимия си татко.“
— Защо питате къде съм живяла?
— Просто така. Вие ме интересувате — обяснявам аз и отново включвам на първа.
Тоя път успяваме да прекосим площада и завиваме но булеварда към Пигал.
— Щом толкова ви интересувам, заведете ме някъде да вечерям. Умирам от глад.
— Тъкмо това искам да направя, но обмислям — къде. А, сетих се. Ще идем в едно хубаво тихо ресторантче на Монмартър.
В началото бях решил да я инсталирам просто в едно от кафенетата на булеварда и да я нахраня с един банален шукрут или бифтек с картофи. Сега обаче променям намерението си. В края на краищата тя не е виновна за стиснатостта на баща си, значи, няма защо на нея да си отмъщавам.
Отминавам Пигал, влизам в Рошешоар и после завивам надясно по една стръмна уличка. След малко сме пред ресторанта.
Ресторантът е второто разочарование
Вкусното ядене и трите чаши бяло бургундско поразсейват донякъде разочарованието на Лида. Изпиваме си кафето, съпроводено с по един малък шартрьоз, и аз уреждам сметката.
— Ще се прибираме ли? — пита девойката, очаквайки очевидно да кажа „не“.
Наричам я „девойка“ само защото, доколкото знам, не е омъжена. Иначе това название съвсем не й подхожда.
„Ще се прибираме, какво друго?“ — мисля да кажа аз, но снизхождението отново надделява у мене.
— Бихме могли да отидем още някъде — забелязвам. — Какво искате да ви покажа?
— Стриптийз! — отвръща тя предизвикателно.
— Готово. Аз пък си мислех, че стриптийзът интересува само мъжете.
— Защо пък само мъжете?
— Защото жени се събличат.
— Мене пък ме интересува. Смятайте ме за извратена.
— Не съм казал подобно нещо — промърморвам успокоително и я повеждам към дремещия навън ягуар.
Можех да й покажа „Лидо“ и тя вероятно щеше да бъде очарована с провинциалния си вкус от цветните прожектори и розовата перушина на танцувачките, но това не влиза в сметките ми. Казах вече, че не съм принцът от приказките. Завеждам я в една вмирисана на пот и подово масло дупка под Пигал, където в продължение на половин денонощие се представя „стриптийз перманан“ и жените една след друга се явяват изтощени върху тясната сцена, оперирайки като автомати с превърнатите на дрипи от обличане и събличане тоалети. Най-напред излиза някаква вече презряла хубавица с отпусната плът, чийто номер е да тресе гърдите си така, че вързаните за нея пискюли се въртят в кръг от ляво на дясно и после от дясно на ляво. Атракцията е вулгарна и жената също е вулгарна и отблъскваща, но Лида изтърпява номера, надявайки се, че хубавото е по-нататък. После излиза някаква туркиня или арабка, изобщо представителка на Близкия изток, която явно се прехранва чрез подвижността на тазовите си части и корема. Тя има бели тлъсти бедра, украсени с няколко сини петна от натъртване, и сводническата й физиономия предизвиква спонтанна погнуса. Следват още няколко хубавици с деформирани фигури и просташки физиономии, които тресат бюстове и разкрачват бедра, впрочем без особена надежда, че ще предизвикат някакъв друг ефект освен отвращение и скука.
— Това ли е? — запитва унило Лида, когато лампите светват.
— Това е. Харесва ли ви?
— Отвратително.
— Тогава можем да тръгваме. След антракта всичко почва отново.
Излизаме навън. Вмирисаният на изгорял бензин нощен въздух ми се струва като свеж пролетен полъх след задухата на мизерното салонче.
— Искате ли да се поразходим? — предлагам.
Тя свива безразлично рамене. Подир третото разочарование любопитството й е почнало да се изпарява. Тръгваме бавно и напосоки, според моята привичка. После излизаме на рю Бланш. В мътното зеленикаво и виолетово сияние на баровете караулят жени с оцветени или обезцветени коси, е тесни и къси рокли и с чанти под мишниците.