Ибрям-Али
Шрифт:
— Тъй — казвам — не в Чепелли, в Пашмакли можеш в околийското да влезеш и с пристава да пиеш кафе и няма кой да се досети, че си ти!
Махна си той брадата, тури си я в дисагите и я извади чак като наближихме Чепелли. А през това време ми разправи, че идва от Одрин с железницата. По-преди бил в Гърция, оттам преминал в Турско. И все току повтаряше: „Разгеле, че на гарата се случи ти!” Такава била работата му, че трябвало да има под ръката си верен човек.
— Само че — казах му — кървави работи не ща!
— От тебе искам едно — вика ми Али, — да ме вкараш в село на кирия и да казваш, ако те попитат, че съм кехаята на Стойчоолу от Шумнатица. Куц съм, та ме возиш. Работата ми ще бъде кратка, няма да е кървава.
— У дома ли да те водя?
— Не! У дома се водят свои хора. Затова ти ще ме оставиш в хана.
Като минава покрай дърветата, къса букови шумки и ги дъвче.
— В нашия край — вика — шумата е като чеверме! В Анадола няма шумки за илач, а водата им е, да прощаваш, като помия.
Види ли коритце, и спира.
— Чакай да пием!
Слезе от катъра, пие, тури си главата под чучура, гребе от коритцето с две ръце и плиска въз очите, плиска...
Като влязохме в борикаша, спря до една борика, побара я, като да я поглади, а че я прегърна.
Боре,боре, ти в балкана,
аз край море!
Стигаме в село и поемаме към хана. Той — с плетената шапка и брадата, върви си през улицата най-спокойно и никой не се спира да го гледа: брадати имаше тогава много, а с плетени шапки ходеше половината село.
Отиваме на Гъгрицата в хана. Мина, значи, работата, както трябва.
— Отивай си вкъщи да наредиш катърите и са върни да вечеряме в кръчмата, да има с кого да вечерям! — вика ми Али.
Отидох вкъщи, наредих добитъка, казах на жената да вечеря и да ляга, а пък аз се върнах в кръчмата. Джамовете светят, гюрултия, олелия, хора... викам на Алито:
— Ибрям, нека да не влизаме! Ще ти донеса от къщи сирене и хляб — по-сладко ще се наядеш, отколкото в кръчмата.
На дувара все едно че казах. Влезе той в кръчмата, влезнах подире му и аз. Топло вътре, дим! Пече се някакво месо. Гайда свири. Пеят се песни — да не вярваш, че на такова работно време — беше по харман — толкова хора могат да се съберат на веселба. А то какво било? Пречукали див шопар ловджиите, хвърлят пражоли на жарта, пият и ядат, а Друлю от Левочево с гайда им свири. Около тех сеирджиите правят калабалък.
Седнахме на една маса в кьошето, заръча си Алито фасул и пастърма и започна да вечеря. През това време песните вървят… Пяха коя ли не. Алито си яде и сегиз-тогиз поглежда към ловджиите. А те пяха каквото пяха, а че по едно време — кой беше, не мога да ти кажа — викна на Друля:
— Друльо, карай — вика — Руфинкината!
Засвири Друлю Руфинкината, засвири и запея. Бурущила захвана да отпява на Дреля, поведоха се подире му три-четирима и започнаха всичките да пеят. Таванът затрепера. Джамовете дзънкат като чинели. Гъгрицата наливаше вино в едно шише, преля шишето, а той — налива и се не усеща. Изгоряха мръвките в жарта, а дърварите — заковали се прави — не смеят да шавнат, да не подплашат песента.
Алито заряза да се храни. Хванал чашата да пие, ала нито пие, нито я оставя. Стиска — сини-посинели пръстите от стискане, а лицето — камък! Само една синя жила зад ухото — бие ли, бие! Колкото по-нататък песента вървеше, жилата по-нагъсто биеше, а очите — блеснати очи, сейнати, всичко гледаха — никого не виждаха.
Усетих, че нещо ще се случи, но докато да разбера какво, Алито стана изведнъж! Стана като от вихрушка вдигнат, пристъпи към певците и преди някой нещо да е разбрал, викна, та запя с пълно гърло:
Руфинка й болна легнала
на връх, на високана планина...
Всичко се вдърви и занемя. Само Друлю продължи да свири.
— Вино! — изрева Алито. — Всеки да си улови шише!
Припна ханджията, звъннаха шишета, захвърчаха тапи, а пък Алито продължи да пее. Той пее, Друлю свири, а хората слушат и ту в певеца гледат, ту се споглеждат един друг.
Разбрах, че работата става на зле, и станах да си вървя. Като си отидох у дома, жената вече знаеше, че Ибрям-Али е в село. Легнах си уж да спя, но вътре нещо ме човърка: „Върви му кажи, че са го познали! Върви го спаси!”
Станах и отидох пак в кръчмата. Жената не ме пущаше, трябваше устата й да запушвам да не вика. Промъкнах се до него и прошепнах:
— Познаха те!
А той:
— Пее ми се и ще пея! Ако иска някой да ме хваща, нека да заповяда! — И ми въвира шишето в устата. — Пий! — А на ханджията вика: — Давай буре с вино, аз плащам! И да се заключи вратата!
Каквото е било сетне — всичко ми е като в мъгла. Пиене—пеене и накрая — всички се натръшкаха под масите, кьоркютук. Беше призори, когато Алито плати сметката и стана:
— Давай мулетата да вървим!
Аз, попийнал, но разбирам, че Гъгрицата ме гледа, че ако тръгна с Алито, ще ме обади в полицията и няма никакво сетне село да ме свърти. Изкривих си тогава душата и казах на Алито:
— Не те познавам кой си и не приемам с кирия да те возя!
Загледа ме Алито остро-остро в очите, а че извади патлака:
— Тръгвай, инак ще ти светя маслото!
— На насилството — казвам — ще се подчиня!
Качихме се на катърите, тръгнахме. Аз — напреде, той — след мен. Докато вървяхме през село, мълчахме. Като излезнахме от село, шибна той неговото муле, изравни се и ми вика:
— Абе ти одеве нарочно ли го направи или наистина се беше отказал да ме возиш?
Стана ми срамно истината да му кажа, излъгах:
— Нарочно го направих, а не че не исках!
— Я ме гледай в очите!
Съмнало се вече — всичко ясно, как да го погледна в очите?
— Бре-ей! Ти ме — казва — лъжеш бе! Лъжеш ме, нали?
Казах си тогава истината:
— Лъжа те! Защото ти — казвам — ще се махнеш, а пък аз няма къде в джендема да отида! Ей това е истината! Кой ти е крив, че се разпя.