Игра на богове
Шрифт:
— Здравей, мадам! — поздрави той весело. — Отрано са те накарали да работиш днес. Още няма пладне.
Мередит се усмихна.
— Е, не всички сме нощни птици — възрази тя шеговито. — Разглезил си се, откакто се захвана с нощните снимки при Хари Джейкъбс.
— Кой е този тип все пак? — попита Брайън, докато пресичаха булевард „Уилшър“. — Чуждестранен дипломат или какво?
— Константин Киракис ли? — Мередит се разсмя. — Къде живееш, Брайън? Той е просто един от най-богатите хора в света. Наистина ли никога не си чувал за него?
Операторът сви рамене.
— Вероятно досега съм живял прекалено затворен.
— Така е — съгласи
— И това го превръща в новина?
— Определено.
Докато Мередит прекосяваше фоайето на „Бевърли Уилшър“, към нея се извърнаха доста глави, но тя не се смути. Вече бе свикнала да я разпознават. В края на краищата, както добре съзнаваше, професията я водеше сред хората. Никога не й бе хрумвало, че ще привлича погледите дори да не е в тази професия. Мередит беше жена, която правеше силно впечатление: стройна, с бронзов тен, деликатни изваяни черти, големи сини очи, каквито се срещат по кориците на списания, и великолепна дълга грива от бухнали руси коси — истинско калифорнийско златно момиче.
Тя си проби път към претъпканата банкетна зала и намери къде да седне, а операторът потърси подходяща позиция за пряк поглед към подиума, от където щеше да говори Киракис. Брайън наистина не знаеше нищо за Константин Киракис, но съзнаваше колко важен е за Мередит този материал и това му беше достатъчно. Освен че беше перфекционистка, тя изискваше от всички, които й асистираха, да проявяват тотална посветеност и професионализъм. Брайън знаеше как Мередит се превръща в истински кошмар, ако задачата не е изпълнена безупречно. Направи някои последни приготовления и зачака сигнала й.
Докато представяха Константин Киракис, Мередит измъкна от чантата си дебел бележник и наръч моливи. Бързо записваше, благодарна, че бе отделила време да научи стенография. Бележките щяха да са й от полза при подготовката на материала за излъчване. Вече й хрумнаха няколко идеи какво да каже за обекта си в ефир, а записките й гарантираха, че няма да пропусне нищо. Направи знак на Брайън да снима близък кадър. Константин Киракис беше впечатляващ мъж и тя искаше да го покаже и на зрителите, които ще гледат новините в единадесет вечерта — да почувстват и те могъществото и авторитета зад силните черти, в уверения му глас, който произнасяше английските думи със силен акцент. Беше изключително едър мъж — висока, мускулеста, импозантна фигура в черен костюм, който остро контрастираше на загорялото му обветрено лице и шокиращо белите му коси и мустаци.
Сигурно е бил изключително привлекателен на младини, помисли си Мередит.
Докато конференцията течеше, Мередит се запита дали не е загуба на време, че дойде. Дразнеше я маниерът на репортерите от „Флотски вести“ — обсебиха пресконференцията, смятайки събитието за отлична възможност да разпитат Киракис за тонажа, таксите за превоза на товари, морските пътища, предимствата и недостатъците на корабния пред самолетния превоз. Нейните зрители едва ли биха проявили интерес към подобна информация — те предпочитаха да чуят за многобройните проекти на „Киракис корпорейшън“, разгърнати в САЩ. Проекти, които означаваха не стотици, а хиляди нови работни места. Интересуваха се от великолепната, обсипана с диаманти и смарагди огърлица, оценена според слуховете
В единадесет и четиридесет и пет човек от отдел „Връзки с обществеността“ на „Киракис корпорейшън“ преустанови конференцията и предложи всички да се съберат за обяд в зала „Ла белла фонтана“ един от многобройните ресторанти на хотела. Ако успее да се уреди и да седне до него по време на обяда, ще бъде направо идеално! Хората започнаха да се изнизват от банкетната зала, а тя се спря да даде някои последни указания на Брайън. Нямаше да им позволят да снимат в „Ла белла фонтана“, но ако успееше да поговори с Киракис, се отваряше шанс по-късно да заснеме интервю в апартамента му. За огромно нейно разочарование репортерите от „Флотски вести“ я изпревариха. Същински гладни лешояди, помисли си тя с нарастващо раздразнение и се запъти към свободна маса. Разсеяна от несполуката, неволно се сблъска с мъж, отправил се в същата посока.
— Извинявайте, не…
Не беше от колегите й репортери. Бе висок поне метър и деветдесет, носеше костюм, който вероятно струваше малко състояние. Смугъл, с остри, правилни черти, той имаше най-невероятните очи, които някога бе виждала — толкова тъмни, че сякаш нямаха ириси. Косата му, също тъмна, бе грижливо подстригана, а по челото се спускаше игрив кичур. Усмихна й се и очите му засияха като шлифован оникс.
— Александър Киракис — представи се той.
В плътния му звучен глас едва се долавяше акцент — нещо, което го отличаваше от баща му.
— Мередит Кортни от новините…
Зяпаше го като идиот, но не бе в състояние да откъсне очи от него.
— Репортерка, така ли? — попита той леко развеселен. — Никога нямаше да предположа. Прекалено прелестна сте, за да бъдете нещо друго, освен модел или актриса.
Тя се усмихна.
— Комплимент ли долавям? — попита Мередит.
— От моя страна? Никога! — Засмя се. Дълбок, гърлен смях. — Простете ми… Възпитан съм да спазвам някои старомодни традиции…
Тя вдигна ръка.
— Няма нужда от обяснения. Извинението ви е прието, господин Киракис.
— Александър — поправи я той.
— Александър — повтори тя бавно.
Александър Киракис хвърли поглед през рамо към масата, където седеше баща му с четирима души от „Флотски вести“.
— Надяваше се да обядваш с него, нали?
Тя кимна и промълви:
— За жалост акулите ме изпревариха.
— Най-жалко е за баща ми — отбеляза Александър. — Не му се удава често възможност да е в компанията на красива жена при тези пътувания — обясни той с ослепителна усмивка, а Мередит неволно се изчерви.
— Благодаря, но…
— Аз обаче никога не пропускам подобна обещаваща възможност — продължи той. — За мен ще е чест, Мередит, ако решиш да обядваш с мен.
— С удоволствие — отвърна тя без колебание.
— Чудесно! — Хвана я за ръка и тя усети как през тялото й премина тръпка. — Ела ей там. — Поведе я към сепаре, отделено със завеса — гаранция за пълна изолация. — Предпочитам усамотението, когато може да се осигури. Толкова рядко ми се случва напоследък. Не възразяваш, надявам се.