Играта
Шрифт:
— Не ме лъжи, Хенрик — каза тя спокойно и опита да улови блуждаещия му поглед.
— Ама какво, аз не лъжа! — той вдига ръце в защита и приложи привичните си жестове. Но този път въобще не беше толкова убедителен, колкото обикновено.
Той самият усещаше колко фалшиво звучи всичко. Но какво, по дяволите, да направи? Да разкаже истината?
Вече беше нарушил правило номер едно веднъж, а два пъти в едно денонощие със сигурност нямаше да е добра идея.
Пък и освен това, каква беше вероятността тя да му
Играх една реалити игра, те ме подложиха на изпитание и аз се провалих. Сори, ако си се оказала на пътя ми, my bad!
Not even!
Между другото, ама че лош късмет, да вкара тийм демидж [73] точно на нея. От всички проклети полицейски коли той да потроши точно тази на сестрата. Какъв беше шансът това да се случи?
Или…
Маамка му, колко беше тъп! Ама че скапан идиот, да не загрее…! Естествено, че лошият късмет нямаше нищо общо!
73
Team damage (англ.) — жаргон от „Counter-Strike“ и други компютърни игри. Използва се, когато някой играл нарани свой съотборник. „Вкарвам демидж“ — нанасям щета. — Б.пр.
Той скочи от стола, хвана я за ръката и се опита да я издърпа към вратата.
— Трябва да тръгваш! — каза той настоятелно, докато тя се съпротивляваше.
— Пусни ме, Хенке, какво те прихвана?!
— Моля те — призова я той, когато видя, че тя е твърде силна и той никога не би успял да я изкара навън насила.
— Моля те, Бека, трябва да си тръгнеш. Веднага!
Тя се отърси от хватката му. Какво, по дяволите, му ставаше? Изглежда изведнъж го прихванаха лудите. Колко пушеше той всъщност или беше почнал с по-тежки неща?
— Моля те, Бека, умолявам те. Трябва да тръгваш. Имам малко неприятности, но всичко ще се оправи, обещавам. Но ако не си тръгнеш… онези хора… Просто трябва да си вървиш и то сега!
Той се чу колко изплашено звучи, но не опита да го прикрие по никакъв начин. Наистина беше смъртно уплашен! Бяха се възползвали от нея, за да го изпитат. Бяха го манипулирали, така че да нарани собствената си сестра, единственият човек, когото… да… за когото го бе грижа.
Просто за забавление!
Колкото повече мислеше за случката, толкова по-ясно му ставаше. Вчера всичко му беше твърде мъгливо, но сега, след като бе успял да поспи, той осъзна за какво става дума. Какво беше той всъщност. Една тухла в Играта, нищо повече или по-малко. Шибана пионка!
Той, който си въобразяваше, че е суперзвезда, всъщност беше просто един от многото. Скапана пешка, която с лекота можеха да жертват, за да продължи Играта. И точно това бяха направили. Клипчето, когато се беше раздрънкал пред престореното ченге Булин, сигурно вече беше качено.
Накарахме идиота почти да убие сестра си, а след това да си признае всичко пред чичко полицай! Какви хладнокръвни копелета!
Какво
— Моля те, Бека, моля те! Трябва да си вървиш, незабавно! — извика той.
Окей, сега поне беше искрен, това го разбра, ако не друго. Освен това беше дяволски изплашен, въпросът беше защо? С какви хора се беше забъркал в неприятности? Тя отвори уста, за да разбере, но той я изпревари.
— Длъжница си ми, Бека — каза той, този път по-овладяно и погледът му внезапно се впи в нея. — Знаеш защо — добави след това, докато сърцето му потъваше като камък през границата, която бе прекрачил.
Няколко секунди по-късно чу външната врата да се затваря. За пръв път от много години беше на път да…
Да се разреве! Така се чувстваше, сякаш и идваше да се разреве. Тя, която не бе плакала от погребението на майка си.
Проклетият Хенке!
Дори когато всичко онова се бе случило, тя не проля и една сълза, но сега усещаше как зад клепачите и гори и тя стисна здраво очи, за да си възвърне самообладанието. Хич не мислеше да се разплаква, това беше сигурно!
Те никога не бяха говорили за случилото се в „Багармосен“ и двамата винаги бяха заобикаляли внимателно темата, но сега съвсем изневиделица и от нищото, той и го хвърли в лицето. Напомни и за дълга, който по никакъв начин не беше забравен и че тринайсет години определено не са достатъчно време, за да оставят всичко зад себе си.
Как може да е била толкова глупава и да си мисли нещо друго?
В действителност той имаше право, вината беше нейна, но той изтърпя последствията. Беше му длъжна и винаги щеше да е така.
Защото беше малка курва и убийца.
Въпреки че часът беше близо десет, HP се върна обратно в леглото и зарови глава между възглавниците. Беше уморен, капнал, направо изцеден, но въпреки това не можеше да заспи.
Мислите се въртяха в главата му все едно бяха в барабана на грамадната сушилня долу в пералнята.
Бавни, тежки обороти, пак и пак.
Играта, мисиите, класирането, парите, после „Линдхагенсплан“, фалшивите полицаи, сестрата… и барабанът се беше завъртял веднъж, а HP се намираше там, откъдето започна.
Играта.
Бяха го подмамили, накараха го да вярва, че е някой само за да издърпат килима изпод краката му. Булин и горилите вероятно бяха просто наети актьори, които следваха сценарий. Или може би още по-лошо: други играчи, които бяха получили за задача да пречупят тъкмо него! И се бяха справили адски добре… Мамка му, на какъв шибан stitch up се беше хванал!
Но най-болното беше, че макар да осъзнаваше, че му го бяха набили в гъза царски, че беше собствената, малка затворническа курва на Играта, една мисъл продължаваше да го човърка…