Играта
Шрифт:
HP/Ислям — 1, Хексан Сюртант [76] — 0.
Поне това беше някакъв повод за радост. Както и фактът, че вече имаше достатъчно време за размисъл. Бетул не обичаше компютри, което беше леко абсурдно, като се има предвид с какво се изхранваше съпругът и. Но тъй като тя беше шефът на семейство Ал-Хасан, в апартамента нямаше „PlayStation“, компютър или дори филмови канали, които да нарушават концентрацията му, така че HP най-накрая разполагаше с време да мисли.
76
H"axan Surtant,
Бачкането можеше да почака, имаше пари като за още няколко дни и нещо сигурно щеше да изскочи. Апартаментът му щеше да бъде ремонтиран след седмица-две. Пребоядисване, нов паркет и нова външна врата, на сметката на застрахователната компания. Страшен късмет, че Бека беше плащала най-важните сметки, когато неговите финанси секваха.
Така че как можеше да и се реваншира?
За съжаление нямаше добър отговор на този въпрос.
Бека му беше адски сърдита и с пълно право. Този път беше прекрачил границата, при това с много. Но в действителност не бе имал избор. Тя не трябваше да бъде забъркана, поне не повече, отколкото вече беше.
За жалост, изглежда, беше твърде късно. Явно го бяха наблюдавали по някакъв начин. Открили са, че тя му е била на гости и са си помислили, че пак се е раздрънкал. Някъде един телефон беше замигал и един играч, може би дори някой скапан новак, беше получил за задача да даде урок на плямпалото, също като неговата малка лекция на вратата на горилата в Биркастан.
Малка доставка по домовете `a la Водача.
Според фуражките неговото обаждане на спешна помощ не беше първото. Някой беше позвънил няколко минути по-рано, предполагаемо още докато подпалваха апартамента, така че най-вероятно не бяха искали да го убият. Поне не и този път.
Това го върна към първоначалния въпрос. Какво да прави? Да не очакваха, че просто ще забрави всичко, ще си мълчи и никога повече няма да мисли за Играта? Можеше ли да го направи, дори и да искаше?
Освен онова с камъка и сестра му, него го блъсна кола, пребиха го, подложиха на разпит трета степен, изкараха му ангелите и накрая почти го изгориха.
С други думи, имаше предостатъчно причини да бъде pissed.
Но най-смахнатото в цялата каша беше, че въпреки всичко, което му бяха причинили, той продължаваше да мечтае да се завърне, да спечели благоразположението им и да продължи да играе.
Отново да стъпи на пистата и да чуе приветствията на хората.
Разбираше, че това не е правилно, беше си направо болно всъщност, но въпреки това не можеше да прогони мисълта.
Ами ако можеше да се свърже с някого, може би със самия Водач? Да помоли за извинение и може би да получи нов шанс? Въпросът беше само как да стане. За съжаление нямаше адрес и телефон за контакт, а HP подозираше, че нито „Ениро“ [77] , нито „Гугъл“ щяха да свършат работа.
77
Eniro —
Телефонът все още беше в него, но след пожара не показваше признаци на живот. Батерията сигурно вече беше изтощена. Но часовете лежане на дивана все пак му дадоха една идея. Всички нови телефони бяха един вид малки компютри. Имаха поне два различни вида памет, откъдето вероятно можеше да се изкопае нещо полезно, стига да знаеш какво правиш.
Luckily, той разполагаше с правилния човек за работата. Взет директно от „Хиляда и една нощ“, неговият собствен неохотен домакин, най-разнеженият съпруг на света, the artist formerly known as… Манге!
— Знам, че ти се иска да побърникаш из телефона, Мангелито — каза той някой и друг час по-късно и постави телефона на щанда в магазина. — It’s all yours. Единственото, което искам да знам, е кой е пращал съобщенията и как на свой ред да се свържа с него?
Манге го погледна вяло над днешния брой на „Метро“, без да вдигне и пръст, но HP не се подлъга. Виждаше как крайчеца на окото му започва да трепери. И точно както когато играеха покер, трябваше просто да изчака.
Easypeasy!
— При едно условие — каза Манге след няколко секунди престорено безразличие.
— Каквото и да е…!
Стига да не нарушава правило номер едно, добави HP наум.
Манге се засмя.
— От сега нататък да ме наричаш Фарук!
— Deal! — отдъхна си HP, преди да се усети на какво се е съгласил.
Е, ако това щеше да го направи щастлив…
Вечерята беше приятна. Вкусна храна, а освен това и чудесна атмосфера. Тайландска, без да е кич, каквито често бяха азиатските ресторанти. Нямаше и помен от „Love me Tender“ на тай или фенери от креп хартия с подбрани будистки мъдрости. Напротив, всичко беше много хубаво.
Поговориха си, после приказките отстъпиха на храната, а той дори не повдигна вежди, когато тя не пожела да пие вино, също както не постави под съмнение обяснението и за лека катастрофа, когато видя раните и. Накрая си размениха бърза целувка и се прибраха по домовете си.
Тя осъзна, че за пръв път се случва нещо такова.
И какво означаваше това? Бяха ли на път към истинска връзка?
„Абсолютно не“, прекъсна тя категорично хода на мислите си.
Просто бяха хапнали вкусна вечеря и си бяха говорили за най-различни неща, без това да означава нещо повече. Той разказа за фермата на родителите си в Сьормланд, как се е преместил в града, за да учи, вместо да работи в градината и как след това се опитал да стои настрана, доколкото било възможно.
— Лоша съвест — беше казал с крива усмивка на лицето. Не могъл да оправдае очакванията.
Тя разбираше повече от добре какво има предвид. Слушате го с интерес и от време на време добавяше нещо, без да предлага същата откровеност. За щастие, той бързо улови ритъма и не се опита да настоява в това отношение.
Беше добро момче. По-добро, отколкото тя заслужаваше.
— Ще ти звънна през седмицата — беше казал той и тя не възрази.
Всъщност се хвана, че чака обаждането му с нетърпение.