Името на розата

Эко Умберто

Бях развълнуван и покорен и сигурно щях да се закълна. А ти, любезни мой читателю, сега нямаше да можеш да четеш този мой достоверен летопис. Но ето че се намеси Уилям, може би не за да ми попречи да се закълна, а под влиянието на някаква инстинктивна реакция, от досада, за да прекъсне абата, за да наруши очарованието, което несъмнено бяха сътворили неговите слова.

— Защо забърквате момчето? Аз ви зададох въпрос, предупредих ви за определена опасност, поисках да ми кажете едно име… Нима ще пожелаете и аз да целуна пръстена и да забравя какво съм узнал или какви са моите подозрения?

— Ох, вие… — изрече печално абатът. — Не очаквам от един просещ монах да вникне в красотата на нашите традиции или да зачита сдържаността, тайните, тайнствата на милосърдието… да, на милосърдието, и чувството за чест, и обета за мълчание, на който се крепи нашето величие… Вие ми говорихте за някаква

необичайна, невероятна история. За някаква забранена книга, заради която стават едно след друго убийства, за някого, който знае това, което единствен аз би трябвало да знам… Басни, безсмислени намеци. Приказвайте си, ако искате, никой няма да ви повярва. Пък и дори ако нещо от сътвореното от вашата фантазия е вярно… така или иначе, сега всичко ще бъде поставено под мой контрол и отговорност. Ще контролирам; разполагам и с необходимите за това средства, и с нужната власт. Сгреших, като още в самото начало поисках от един чужд човек, па макар и мъдър и заслужаващ доверие, да разследва неща, които са от моя компетентност. Но вие разбрахте, нали сам казахте, отначало мислех, че става дума за нарушение на обета за непорочност, и желаех (колко неразумно постъпих) някой друг да ми каже това, което бях узнал при изповед. Добре, сега ми го казахте. Много съм ви благодарен за всичко, което сторихте или се опитахте да сторите. Срещата на делегациите стана, вашата мисия тук завърши. Предполагам, че в императорския двор ви очакват с нетърпение, там не могат да се лишат задълго от човек като вас. Разрешавам ви да напуснете манастира. Днес може би е вече късно, не искам да тръгнете на път след залез-слънце, пътищата са несигурни. Ще заминете утре сутринта, по ранина. Ох, не ми благодарете, за мен беше истинско удоволствие да ви приема като брат между братя и да ви почета с нашето гостоприемство. Можете да се оттеглите с вашия послушник, за да приготвите багажа си. Ще се сбогуваме утре призори. Сърдечно ви благодаря. Разбира се, не е необходимо да продължите вашите разследвания. Не смущавайте повече монасите. Вървете.

То бе нещо повече от раздяла, това бе изгонване. Уилям се сбогува с абата; слязохме по стълбата.

— Какво означава това? — запитах аз. Вече нищо не разбирах.

— Опитай се да съставиш една хипотеза. Трябва да си научил как става това.

— Добре, научил съм, че трябва да съставя поне две хипотези, като едната противоречи на другата, като и двете бъдат невероятни. Добре, значи… — Преглътнах, не ми беше лесно да съставям хипотези. — Първа хипотеза: абатът вече е знаел всичко и е предполагал, че вие няма да разкриете нищо. Отначало, когато умря Аделмо, той ви натовари с разследването, но постепенно е разбрал, че работата е много по-сложна, че по някакъв начин ще засегне и него, затова няма никакво желание да развържете този възел. Втора хипотеза: абатът никога не е подозирал нищо (какво, не знам, защото не знам какво имате предвид сега). Но, така или иначе, той е продължавал да мисли, че всичко е плод на свада между… между монаси содомити… Ала вие му отворихте очите и той изведнъж се е досетил за нещо страшно, помислил е за определено име, убеден е ясно кой е виновник за станалите престъпления. Но сега вече иска да се справи сам и иска да ви отпрати, за да спаси честта на манастира.

— Много добре. Започваш да разсъждаваш правилно. Но нали разбираш — и в двата случая абатът се безпокои за доброто име на своя манастир. Независимо от това, дали е убиец или белязана жертва, той не желае отвъд тези планини да плъзнат слухове, опетняващи неговата Света обител. Можеш да избиваш монасите му, но не и да петниш честта на манастира. Ох, дявол… — продължи Уилям в пристъп на ярост. — Ама че мръсен феодал, пуяк, спечелил си известност като гробар на Тома Аквински, седнал да ми се надува само загдето носи пръстен, дебел колкото дъно на чаша! Ама че е надменен, ама че сте надменни всички вие, клюнийските монаси; та вие сте по-лоши и от князете, по-големи барони от бароните!

— Учителю… — осмелих се да му възразя, тъй като се почувствах засегнат.

— Я мълчи, че и ти си като тях. Вие не сте нито обикновени люде, нито деца на обикновени люде. Ако сред вас попадне селянин, може и да го приемете, но както се уверих и вчера, няма да се поколебаете да го предадете на светската власт. Ако е от вашите — не, тогава го прикривате; Абон е способен да открие виновника и да го промуши с нож в криптата със съкровищата, да разхвърли бъбреците му в мощехранителниците, стига с това да спаси честта на манастира… Един францисканец, един минорит плебей да разкрие змийското гнездо в тази света обител? Дума да не става, Абон няма да позволи подобно нещо. Благодаря ви, брате Уилям, императорът

се нуждае от вас, видяхте ли какъв хубав пръстен си имам, довиждане. Сега вече няма да се боря само с Абон, сега ще се боря с всичко, което се случи, и няма да изляза от тези стени, преди да съм узнал истината. Той иска да си замина утре сутринта? Добре, той е господар тук, но до утре сутринта аз трябва да науча всичко. Трябва.

— Наистина ли трябва? Че кой ви го налага?

— Никой не може да ни налага да знаем, Адсон. Просто трябва да знаем, това е, дори с цената на неправилно тълкуване.

Чувствах се все още объркан и унизен от словата, които Уилям изрече против моя орден и неговите абати. И се опитах да оправдая отчасти Абон, съставяйки една трета хипотеза — изкуство, в което, както си мислех, бях придобил голямо умение.

— Учителю, вие не взехте предвид още една възможност — рекох аз. — През тези дни ние забелязахме — а днес, след откровението на Никола и слуховете, които стигнаха до нас в църквата, ни стана съвсем ясно, че има една група италиански монаси, които не могат да понасят чужденци да ръководят библиотеката, които обвиняват абата, че не спазвал традицията, и които, доколкото можах да разбера, се прикриват зад стария Алинардо и го избутват пред себе си като знаме, за да настояват за промяна в управлението на манастира. Тия работи са ми ясни, защото всеки послушник се е наслушал в своя манастир на какви ли не спорове, намеци, както и за подобни заговори. Ако е така, абатът може би се страхува, че вашите разкрития ще дадат коз в ръцете на неговите врагове, затова иска да разнищи цялата работа много предпазливо…

— Възможно е. Но той си остава надут пуяк и ще го убият.

— Какво мислите за моите предположения?

— Ще ти кажа по-късно.

Стояхме във вътрешния двор. Вятърът духаше все по-яростно, а светлината ставаше все по-слаба, въпреки че малко преди това бе ударил деветият час. Денят клонеше към заник, оставаше ни твърде малко време. На вечерня абатът сигурно щеше да предупреди монасите, че Уилям вече няма никакво право да задава въпроси и да влиза навсякъде.

— Късно е — рече Уилям, — а когато разполагаш с малко време, горко ти, ако изгубиш спокойствие. Налага се да действаме така, сякаш разполагаме с цяла вечност. Трябва да реша една задача — как да проникна във „finis Africae“, защото окончателният отговор е там. После трябва да спасим един човек, но кой — още не съм решил. И накрая, би трябвало да очакваме нещо откъм оборите, които ти ще наблюдаваш… Я виж как се размърдаха…

И наистина между Зданието и вътрешния двор цареше необичайно оживление. Малко преди това някакъв послушник изтича от покоите на абата към Зданието. Сега оттам излезе Никола, който пък се запъти към спалното помещение. В един ъгъл същата група от сутринта — Пачифико, Аймаро и Пиетро, разговаряха оживено с Алинардо, сякаш се стремяха да го убедят в нещо.

По едно време като че ли взеха решение. Аймаро хвана под ръка Алинардо, който все още се колебаеше, и двамата се запътиха към покоите на абата Тъкмо влизаха, ето че откъм спалното помещение излезе Никола, който водеше Хорхе в същата посока. Видя, че двамата вече влизат, прошепна нещо на ухото на Хорхе, старецът поклати глава и те продължиха към заседателната зала.

— Абатът се стреми да овладее положението… — прошепна скептично Уилям. От Зданието започнаха да излизат други монаси, които сигурно са били в скриптория, последвани от Бенций, който се запъти към нас; беше много разтревожен.

— В скриптория кипи — рече той, — никой не работи, всички разговарят оживено… Какво става?

— Става това, че всички, дето до тази сутрин изглеждаха най-подозрителни, са мъртви. До вчера всички се пазеха от глупавия, подъл и сладострастен Беренгарий, после от подозирания в ерес ключар и най-сетне — от Малахий, когото всички толкова ненавиждаха… А сега вече не знаят от кого да се пазят; просто се налага да открият някакъв враг или изкупителна жертва. И всеки подозира другия, някои като теб се боят, други пък са решили да сплашат някого другиго. Всички сте прекалено възбудени. Адсон, от време на време поглеждай оборите. Аз отивам да си почина.

Би трябвало да се учудя — да отиде да си почине, след като разполагаше само с няколко часа; това не изглеждаше най-мъдрото решение. Ала вече познавах моя учител. Колкото по-отпочинало бе тялото му, толкова по-бързо му щракаше умът.

Ден шести

МЕЖДУ ВЕЧЕРНЯ И ПОВЕЧЕРИЕ

Когато с няколко думи се разказва за едно продължително объркване

Трудно ми е да разкажа за онова, дето се случи в следващите часове — между вечерня и повечерие.