Името на розата
Шрифт:
Уилям ме изгледа, а на мен ми се стори, че виждам в мрака как по лицето му се изписа вълнение.
— Бог да те благослови, Адсон! — рече той. — Разбира се, suppositio materialis, изразът се приема de dicto, а не de re 274 … Ама че съм глупак! — Плесна се силно с длан по челото, така че изплющя, дори мисля, че го заболя. — Момче, днес мъдростта за втори път говори чрез твоята уста, първия път в съня ти, а сега, както си буден! Бързо, изтичай до твоята килия да вземеш светилника; по-добре и двата, дето ги скрихме. Внимавай да не те забележат,
274
„Подмяна на обекта. Изразът се приема по думата, а не по предмета.“
Тръгнах, без да задавам въпроси. Светилниците бяха скрити под моя сламеник, бяха пълни със зехтин — за това се бях погрижил предварително. Огнивото носех в расото си. Притиснах двата ценни уреда към гърди и хукнах към църквата.
Уилям стоеше под триножника и препрочиташе пергамента със записките на Венанций.
— Адсон — рече ми той, — primum et septimum de quatuor не означава първото и седмото от четирите, но от „quatuor“, от думата „четири“!
Отначало не разбрах, после изведнъж ми просветна:
— Super thronos viginti quatuor! Надписът! Откъсът! Словата, изписани над огледалото!
— Да вървим! — рече Уилям. — Може би ще стигнем навреме, за да спасим един човешки живот!
— Кого? — запитах го аз, докато той се въртеше около черепите, за да отвори прохода към костницата.
— Живота на един човек, който не заслужава да бъде спасен — отвърна той.
Озовахме се в подземния вход, със запалени светилници, крачехме към вратата, през която се влизаше в кухнята.
Вече споменах, че трябваше да бутнем една дървена врата, за да се озовем в кухнята, зад огнището, в подножието на виещата се стълба, дето водеше към скриптория. Докато отваряхме вратата, откъм стената вляво от нас дочухме някакви приглушени удари. Те идваха откъм стената край вратата, там, където свършваха погребалните ниши с черепите и костите. Точно тук, на мястото, където трябваше да бъде последната ниша, стената беше плътна, изградена от големи квадратни каменни блокове, а в средата бе зазидана стара паметна плоча, върху която бяха издълбани някакви стари, по-изтрити монограми. Ударите като че ли идеха иззад плочата или над нея — отчасти откъм стената, отчасти почти под нас.
Ако това бе станало първата нощ, веднага щях да си помисля за мъртвите монаси. Но вече знаех достатъчно, за да очаквам най-лошото, и то от живите монаси.
— Кой ли ще да е? — запитах аз.
Уилям отвори вратата и се озова зад комина. Ударите кънтяха и по стената край виещата се стълба, сякаш някой бе затворен в стената или по-точно в кухината (при това доста голяма), която можеше да се предположи, че съществува между вътрешната стена на кухнята и външния зид на южната кула.
— Някой е затворен тук — рече Уилям. — Винаги съм се питал дали в това здание, пълно с тайни проходи, няма още един проход, към „finis Africae“. Такъв явно съществува; от костницата, преди да се влезе в кухнята, част от стената се отваря, в стената е скрита друга стълба, успоредна на тази, която въвежда право в зазиданата стая.
Но кой ли ще е затворен там?
— Вторият човек.
— Кой ли ще да е? Хайде да го спасим!
— След малко ще разберем кой е. А ще можем да го спасим само ако успеем да деблокираме механизма отгоре, тъй като не знаем как да сторим това оттук. Хайде да се качваме, бързо.
Така и направихме; качихме се в скриптория, оттам — в лабиринта и скоро се озовахме в южната кула. Наложи се да спирам на два пъти, защото въздушните течения, пораждани от проникващия през процепите вятър, се втурваха с вой из стаите и повдигаха пръснатите по масите листове, та се наложи да пазя пламъка с ръка, за да не угасне светилникът.
Скоро се озовахме в стаята с огледалото, бяхме готови да видим изкривените си образи. Вдигнахме светилниците и осветихме стихчето „super thronos viginti quatuor“… Тайната бе вече разкрита: думата „quatuor“ се състои от седем букви, трябваше да натиснем буквата „q“ и буквата „r“. Бях възбуден, реших аз да свърша тази работа; побързах да сложа светилника насред стаята, но го сторих твърде невнимателно и пламъкът облиза подвързията на някаква книга, която бе поставена наблизо.
— Внимавай, глупчо! — викна Уилям и духна, за да загаси светилника. — Да не искаш да подпалиш библиотеката?
Извиних се и понечих да запаля светилника.
— Няма нужда — рече Уилям. — Моят е достатъчен. Вдигни го и ми свети, защото надписът е високо, а ти няма да го стигнеш. Да побързаме.
— А ако вътре има въоръжен човек? — запитах аз, докато Уилям почти пипнешком търсеше съдбоносните букви; макар да беше висок, той се надигаше на пръсти, за да стигне до стиха от Апокалипсиса.
— За Бога, свети ми и не се бой. Бог е с нас! — отвърна ми той не кой знае колко логично. Пръстите му тъкмо стигнаха до буквата „q“ от „quatuor“, а аз, нали стоях малко по-назад, виждах по-добре от него какво прави. Вече споменах, че буквите от надписа изглеждаха като гравирани или инкрустирани в стената; очевидно буквите от думата „quatuor“ бяха излети от метал, а зад тях бе зазидан някакъв особен механизъм. Защото, когато Уилям натисна буквата „q“, се чу изщракване, същото стана и когато Уилям натисна буквата „r“. Целият корниз на огледалото се разтърси, огледалото се отмести назад. Оказа се, че огледалото е врата, окачена откъм лявата страна. Уилям пъхна ръка в отвора между десния ръб на огледалото и стената и го издърпа към себе си. Вратата изскърца и се отвори. Уилям се промъкна във входа; последвах го, като държах светилника високо над главата си.
В края на шестия ден, два часа след повечерие, през нощта, с която започваше седмият ден, ние влязохме във „finis Africae“.
ДЕН СЕДМИ
Ден седми
ПРЕЗ НОЩТА
Където, за да бъдат предадени накратко удивителните разкрития, за които става дума, заглавието би трябвало да е толкова дълго, колкото и главата, което пък е противно на общоприетите правила