Името на розата

Эко Умберто

Преписвам, без да се тревожа от проблема за актуалността. По времето, когато открих текста на абат Вале, властваше убеждението, че човек трябва да пише, като се ангажира само с настоящето, и то за да промени света. Днес, когато от това време са изминали десет, че и повече години, за литератора (възвърнал се към възвишеното си достойнство) е истинска утеха, че може да пише от обич към писането. Затова сега се чувствам свободен да разкажа историята на Адсон от Мелк само заради удоволствието да разказвам; за мен е истинска утеха и покой, че тя се отдалечава толкова назад във времето (днес, когато бдението на разума е прогонило всички чудовища, породени от неговия сън), далеч от нашето време, чужда по време на нашите надежди и на нашата увереност.

Защото това е разказ за книги, а не за всекидневни житейски незначителни случки, и прочитът му може да ни накара да кажем, също като големия подражател от Кемпис 1 : „Навсякъде търсих покой и не го намерих никъде освен в някой ъгъл с книга в ръка.“

УМБЕРТО ЕКО

5

януари 1980 г.

БЕЛЕЖКА

1

Томас от Кемпен (латинизирано — Кемпис, известен и като Кемпийски), 1379–1471, немски писател и монах аскет, написал редица аскетически съчинения, от които много в стихове; най-известният му труд е „Подражание на Христос“. — б. р.

Ръкописът на Адсон е разделен на седем дни, а всеки ден е разделен на периоди, отговарящи на богослужебните часове. Подзаглавията в трето лице вероятно са били добавени от Вале. Но тъй като те ще помогнат на читателя да се ориентира по-добре, пък и са присъщи на голяма част от литературата на простонароден език от онова време, аз не сметнах за необходимо да ги съкратя.

Известни затруднения ми създадоха каноническите часове, споменати от Адсон; те се променят според местните условия, пък и твърде вероятно през XIV век не са били спазвани съгласно посочените от свети Бенедикт правила.

Все пак, за да може читателят да се ориентира по-добре, като изхождаме отчасти от текста и отчасти като сравняваме първоначалните правила с описанието на монашеския живот в „Бенедиктинските часове“ от Едуар Шнедер (Париж, Грасе, 1925 г.), мисля, че бихме могли да се придържаме към следното:

Утреня	(която понякога Адсон нарича с древното название „Бдение“). Между 2,30 и 3 ч през нощта.
Изобразителни	(които според най-древната традиция са били наричани и „Утрени“). Между 5 и 6 ч сутринта, така че да завършат при зазоряване.
Първи час	Към 7,30 ч, малко преди изгрев-слънце.
Трети час	Към 9 ч.
Шести час	Обяд (в манастирите, където през зимата монасите не работели на полето, е бил и час за храна).
Девети час	Между 2 и 3 ч следобед.
Вечерня	Към 4,30 ч, при залез (правилата предписват монасите да вечерят, преди да се стъмни).
Повечерие	Към 6 ч (до 7 ч монасите си лягат).

Тези изчисления изхождат от обстоятелството, че в Северна Италия към края на ноември слънцето изгрява около 7,30 ч сутринта, а залязва към 4,40 ч следобед.

ПРОЛОГ

В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога и задача на верния монах би трябвало да е да повтаря всеки ден с хвалебствена смиреност единственото неизменно събитие, чиято несъкрушима истина може да бъде утвърждавана. Ала ние виждаме само pre speculum et in aegnimate 2 , та истината, преди да ни се разкрие изцяло, се проявява на части (ах, колко са трудни за разгадаване) в този грешен свят, така че трябва да разчопляме верните белези и там, където те изглеждат неясни и почти изтъкани от воля, насочена изцяло към злото.

2

„Смътно като през огледало“ — израз от първото послание на апостол Павел към коринтяните, гл. 13, ст. 12.

Стигнал до края на грешния си живот, беловлас и състарен като света, докато чакам да изтлея в бездънната пропаст на мълчаливата и пустинна божественост, съпричастен на необратимото сияние на ангелските умове, прикован от натежалото ми и вече болно тяло в тази килия на скъпата ми Мелкска обител, аз се готвя да оставя на този пергамент свидетелства за забележителните и страшни събития, на които на младини ми се падна да бъда очевидец, като повтарям слово по слово това, което видях и чух, без да се осмеля да извлека някаква поука, а така също и да оставя на тези, които ще дойдат след мен (стига Антихристът да не ги изпревари), някакви знаци за личби, та върху тях да се извърши молитва, за да бъдат разгадани.

Нека Бог ме осени с милостта си да бъда верен свидетел на събитията, станали в манастира, чието име е добре и угодно да бъде премълчано, в края на лето Господне 1327, когато император Лудвиг слезе в Италия, за да възвърне достойнството на Свещената римска империя, според намеренията на Всевишния и в ущърб на подлия узурпатор — симоник 3 и еретик, — който в Авиньон 4 опозори светото име на апостола (имам предвид грешната душа на Жак дьо Каорс, когото нечестивите почитаха като Йоан XXII).

3

Симоник — човек, упражняващ симония (търгашество с църковни длъжности).

4

Авиньон — град в Южна Франция, където е преместено през XIV в. седалището на папите поради изпадането им в политическа зависимост от френските крале.

Може би, за да бъдат разбрани по-добре събитията, в които станах участник, е добре да припомня какво се случи през онези години, така, както ги видях тогава като участник и както си ги припомням днес, обогатен с други разкази, които чух по-късно — стига паметта ми да съумее да свърже тези толкова много и объркани преживелици.

Още в началото на този век папа Климент V бе прехвърлил седалището на католическата църква в Авиньон, като остави Рим плячка на амбициите на местните властелини; постепенно преснетият град на християнството се беше превърнал в цирк, или в публичен дом, разкъсван от борбите на първенците; наричаше се република, ала не беше; там върлуваха въоръжени банди, царяха насилие и грабежи. Духовни лица, избегнали светското правосъдие, оглавяваха групи престъпници и грабеха с меч в ръка, вършеха нечестиви дела и тъмни сделки. Как да се попречи центърът на света да стане отново, и то с право, целта на този, който би поискал да сложи на главата си короната на Свещената римска империя и да възстанови достойнството на това светско владичество, което едно време бе в ръцете на цезарите?

И ето че през 1314 г. петима немски принцове бяха избрали във Франкфурт Лудвиг Баварски за върховен властелин на империята. Но същия ден, на другия бряг на Майн, рейнският пфалцграф и кьолнският архиепископ бяха издигнали на същия пост Фридрих Австрийски. Двамина императори за едно място и един папа за двама — положение, което стана повод за голяма бъркотия…

Две години по-късно в Авиньон бе избран нов папа — 72-годишният старец Жак дьо Каорс — с името Йоан XXII, и дано даде Бог никой папа да не взема повече това име, толкова ненавиждано от благочестивите люде. Французин, предан на краля на Франция (людете от тази покварена земя са винаги склонни да облагодетелстват интересите на своите хора и не са способни да гледат на целия свят като на тяхна духовна родина); той бе подкрепял Филип Хубави против тамплиерите 5 , обвинени от краля (мисля, несправедливо) в най-безчестни престъпления, за да сложи ръка на техните богатства със съучастничеството на този духовник ренегат. Междувременно в тази сплетня се беше замесил и Робер Неаполитански 6 , който, за да запази властта си над италианския полуостров, бе убедил папата да не признава нито един от двамата немски императори и така остана главен военачалник на църковната държава.

5

Тамплиери — (фр. templiers от лат. templum — храм) храмовници, рицари от католически духовен орден, основан в началото на XII в. за защита на Светите места. Названието си носи от седалището на ордена, което се намирало на мястото на някогашния Соломонов храм в Ерусалим. За да конфискува имуществото му, френският крал Филип VI Хубави (1285–1314) обвинил тамплиерите в ерес и в 1312 г. орденът бил забранен от папа Климент V.

6

Робер Неаполитански( Анжуйски, 1265–1343) — неаполитански крал. Честолюбив и властен, той се опитал в съюз с папата да премахне властта на Германия в Италия.

През 1322 г. Лудвиг Баварски разгроми съперника си Фридрих. Йоан, който се боеше от двамата императори, се побоя още повече от този, който остана единствен, и отлъчи победителя, който пък обяви папата за еретик. Трябва да кажа, че същата година в Перуджа бе свикан капитулът 7 на францисканските монаси 8 , чийто глава, Микеле Чезена 9 , приемайки исканията на спиритуалите 10 (на които ще се върна отново), провъзгласи за истинска вяра бедността на Христа, който, дори и да бе притежавал нещо заедно с апостолите си, го бе притежавал само като usus facti 11 . Достойно решение, взето, за да се запази добродетелността и чистотата на ордена; ала то не се понрави на папата, който може би го схващаше като принцип, в състояние да попречи на намерението му като глава на църквата да оспорва правото на империята да избира епископите, като в същото време държеше на правото на Светия престол да коронясва императорите. Дали по тези, дали по други причини през 1322 г. Йоан осъди намеренията на францисканците с декреталията Cum inter nonnullos 12 .

7

Капитул — (лат. capitulum — глава) общо събрание на членовете на един орден.

8

Францисканци — католически монашески орден, основан от свети Франциск Асизки в началото на XIII в. Отначало францисканците, които дават обет за бедност и аскетизъм, били странстващи и „просяци“ монаси проповедници. Но още от средата на XIII в. благодарение на многобройните дарения и др. орденът се превръща в богата и силна организация. Членовете му се наричат минорити („по-малки братя“ на Христос).

9

Микеле Чезена — генерал (ръководител) на францисканския орден от 1316 г. Учил богословие в Париж, където бил и професор до избирането му за генерал на ордена.

10

Спиритуали — привърженици на съвършената бедност в ордена на миноритите през XIII-XIV в. в Средна Италия и Южна Франция.

11

„Като потребност за делото“.

12

Латинските заглавия на папски документи, були и енциклики не могат да се превеждат, тъй като не са всъщност заглавия, а начални думи на текста в документа, често нямащи собствен смисъл.