Името на розата
Шрифт:
— Манастир без книги — изрече вглъбен абатът — е като град без укрепления, като укрепен лагер без войници, кухня без съдове, маса без ястия, зеленчукова градина без зеленчуци, поляна без цветя, дърво без листа… И нашият орден, който се разрастваше съгласно двойната заповед за труд и молитва, бе извор на светлина за целия известен свят, извор на знания, спасение за едно древно учение, което бе застрашено да изчезне от пожари, грабежи и земетресения, ковачница на нова писменост, пазител на древната… Да, вие знаете много добре, че днес живеем в мрачно време, и ме е срам да ви напомня, че неотдавна съборът във Виен трябваше да потвърди, че дълг на всеки монах е да стане свещенослужител… Колко наши манастири, които допреди двеста години бяха сияйни средища на величие и светост, днес са приюти на лентяи. Орденът все още е могъщ, но зловонието на градовете притиска отблизо нашите свети обители, паството Божие днес е склонно към сделки и междуособни войни, там, в големите селища, където Божият дух не може да намери
— Амин — рече смирено Уилям. — Но какво общо има това със забраната да се посещава библиотеката?
— Вижте какво, брате Уилям — поясни абатът, — за да извършат огромното свето дело, богатство на тези зидове — и посочи Зданието, което се виждаше през прозорците на килията и се извисяваше над манастирската църква, — предани люде са работили в продължение на векове, спазвайки строги правила. Библиотеката е била създадена по план, останал неведом за всички в течение на вековете, и на никой от монасите не е съдено да го знае. В тайната е бил посвещаван единствено библиотекарят, и то от своя предшественик, и докато е жив, я предава на своя помощник, така че смъртта да не го изненада и да лиши братството от това знание. Но устата и на двамата са запечатани с печата на тайната. Единствен библиотекарят освен правото да знае има право да се движи из лабиринта на книгите, единствен той знае откъде да ги вземе и къде да ги постави отново, единствен той отговаря за тях. Останалите монаси работят в скриптория и могат да се запознаят със списъка на книгите в библиотеката. Но един списък от заглавия често ни казва твърде малко неща, единствен библиотекарят знае — по мястото, където е поставен даден том, от това доколко е достъпен — какви тайни, истини или лъжи съдържа дадена книга. Единствен той решава как, кога и дали изобщо да го даде на монаха, който го поиска, понякога, след като се посъветва с мен. Защото не всички истини трябва да бъдат чути от всички, не всички лъжи могат да бъдат признати за лъжи от една благочестива душа, а и монасите в края на краищата са в скриптория, за да извършат определена работа, за която трябва да прочетат точно определени, а не други книги, и да не се поддават на всяко обхванало ги неразумно любопитство — било поради слабост на ума, било поради надменност, било поради внушение на нечестивия.
— Значи в библиотеката има и книги, които съдържат лъжи…
— Чудовищата съществуват, защото са част от Божията помисъл, и силата на Твореца се проявява в самите ужасяващи черти на чудовищата. Така, все по Божия помисъл, съществуват и книгите на магьосниците, кабалите на юдеите, басните на поетите езичници, лъжите на неверниците. Тези, които са създали и подкрепяли нашия манастир в продължение на векове, са били твърдо и свято убедени, че и в лъжовните книги прозорливият читател може да съзре блед отблясък на знанието Божие. Затова библиотеката притежава и такива книги. Но именно поради това, нали разбирате, в библиотеката не може да проникне всеки. Освен това — добави абатът, сякаш да се извини за неубедителността на последния довод — книгата е крехко творение, изхабява се с времето, бои се от гризачите, от лошите условия, от несръчните ръце. Ако през изтеклите стотици години всеки би имал възможност да се докосва свободно до нашите книги, повечето от тях нямаше да съществуват. Следователно библиотекарят ги пази не само от хората, но и от природата и посвещава целия си живот на тази война против силите на забравата, която пък е враг на истината.
— Така че никой освен тези двама души не влиза в последния етаж на Зданието…
Абатът се усмихна.
— Никой не бива. Никой не може. Никой, дори да пожелае да го стори, не ще успее. Библиотеката се брани сама, необозрима като истината, която приютява, измамна като лъжата, която пази. Духовен, но и земен лабиринт. Можете да влезете, но не бихте могли да излезете. След като казах това, бих искал да се съобразявате с правилата на манастира.
— Но вие не изключвате, че Аделмо може да е паднал от някой прозорец на библиотеката. Как да разсъждавам за смъртта му, без да видя мястото, откъдето може да е започнала случката с неговата смърт?
— Брате Уилям — рече помирително абатът, — за човек, успял да опише коня ми Брунело, без да го е виждал, и смъртта на Аделмо, без да знае почти нищо за нея, няма да е трудно да разсъждава и за места, до които няма достъп.
Уилям се поклони:
— Вие сте мъдър и когато сте строг. Ваша воля.
— Ако изобщо съм мъдър, то е, защото мога да бъда строг — отвърна абатът.
— Един последен въпрос — рече Уилям. — А Убертино?
— Тук е. Чака ви. Ще го намерите в църквата.
— Кога?
— Винаги — усмихна се абатът. — Знаете, че макар и много ерудиран, той не е от тези, които имат слабост към библиотеката. Смята я за лъжовна светска измама… Прекарва по-голяма част от времето си в Църквата в размисъл и молитва.
— Остарял ли е? — попита колебливо Уилям.
— Откога не сте го виждали?
— Отдавна.
— Уморен е. Откъснал се е от светските работи. Сега е на шейсет и осем години. Но мисля, че е съхранил младежкия си дух.
— Ще му се обадя веднага. Благодаря ви.
Абатът го запита дали не би искал да се нахрани заедно с всички, след шестия час. Уилям отвърна, че се е нахранил, и то добре, и че предпочита да се срещне веднага с Убертино. Абатът се сбогува.
Тъкмо излизаше от килията, изведнъж от двора долетя сърцераздирателен писък като от смъртно ранен човек, последван от не по-малко зловещ вой.
— Какво е това? — запита смутено Уилям.
— Нищо — отвърна абатът и се усмихна. — По това време колят свинете. Това е работа за свинарите. Не с тази кръв трябва да се занимаете.
Излезе и накърни името си на прозорлив човек. Защото на следната утрин… Но обуздай нетърпението си, мой несдържан език. Защото през деня, за който говоря, още преди да падне нощ, станаха много други неща, за които заслужава да разкажа.
Ден първи
ШЕСТИ ЧАС
Когато Адсон се любува на портала на църквата, а Уилям се среща с Убертино от Казале
Църквата не беше величествена като други, каквито видях впоследствие в Страсбург, Шартр, Бамберг и Париж. Приличаше по-скоро на тия, дето вече бях виждал в Италия — не много склонни да се извисяват шеметно към небето, а стъпили здраво на земята, често по-широки, отколкото високи; над първото й ниво, като над крепост, се нижеха квадратни бойници, а над тях се издигаше втора постройка, приличаща не толкова на кула, колкото на втора яка църква, прорязана от строги прозорци и завършваща с островръх покрив. Една солидна манастирска църква като тия, дето са били изграждани в стари времена в Прованс и Лангдок, нямаща нищо общо със смелите хрумвания и прекомерните украси, присъщи на модерния стил; доколкото разбрах, съвсем наскоро тя е била разкрасена над хора с един шпил, смело устремен към небесния свод.
Две прави, гладки колони се издигаха пред входа, който на пръв поглед се очертаваше като голяма аркада; ала подир колоните следваха два скосени отвора, над които се редуваха други аркади, привличащи погледа, сякаш към дъното на бездна, към същинския портал, който се съзираше в полумрака; над него имаше голям тимпан, поддържан отстрани от две колонки, а по средата — от голям подпорен стълб, който пък разделяше входа на два отвора, препречени от обковани с желязо дъбови врати. По това време на деня слабото слънце грееше почти отвесно над покрива и светлината се плъзгаше по фасадата, без да огрява тимпана; затова, Щом отминахме двете колони, изведнъж — сякаш попаднали под свод от преплетени клони — се озовахме под следващите една след друга аркади, опрени на колоните, които пък укрепваха контрафорсите. А когато очите ми най-сетне привикнаха с полумрака, тозчас безмълвният разказ на изваяния камък — а той ставаше веднага Достъпен за погледа и въображението на всекиго (нали живописта е писмеността на невежите) — порази моя поглед и ме тласна към видение, за което и днес ми е трудно да разказвам.
Видях престол в небето и някой, седнал на него. Лицето на Седналия беше строго и непроницаемо, широките му святкащи очи гледаха към земните люде, стигнали до края на житейския си път, а величествената му коса и брада се спускаха по лицето и гърдите като водите на река на равни, симетрично разделени струйки. На главата си носеше корона, която сияеше от емайл и драгоценни камъни, около коленете му се диплеше на широки гънки императорска пурпурночервена туника, извезана със сребро и злато. Лявата ръка, застинала на коленете, придържаше скрепена с печати книга, а десницата му бе вдигната — не знам дали за благословия или заплаха. Лицето му бе осветено от смразяващата красота на кръстовиден, разцъфнал нимб, а над престола и главата на Седналия грееше смарагдена дъга. Пред престола, в краката на Седналия, имаше стъклено море, подобно на кристал, а около Седналия — над престола и около престола — зърнах четири страшни животни — страшни за мен, дето ги гледах, изпаднал в екстаз, но покорни и нежни към Седналия, на когото въздаваха слава безспир.