Името на розата
Шрифт:
Доближихме се. Като чу шума от стъпките ни, мъжът надигна глава. Беше плешив старец с бръснато лице, с големи сини очи, с тънки червени устни, с белоснежна кожа, с кокалеста глава, по която кожата прилепваше така, сякаш бе мумия, запазена в мляко. Ръцете му бяха бели, с дълги тънки пръсти. Приличаше на девойка, увехнала от преждевременна смърт. Погледна ни първом замаян, сякаш го бяхме откъснали от някакво видение, после лицето му се озари от радост.
— Уилям! — възкликна той. — Скъпи мой братко! — Надигна се с усилие и се втурна към моя учител, като го прегърна и целуна по устата. — Уилям! — рече отново той и очите му се напълниха със сълзи. — Колко време мина! Но все пак те познах! Колко време мина, какво ли не изживяхме! Колко изпитания ни наложи Господ! — Заплака. Уилям в отговор го прегърна; той бе явно трогнат. Пред нас беше Убертино от Казале.
За него бях чувал да говорят, и то много, още преди да дойда в Италия и най-вече от францисканците в императорския двор. Някой дори ми беше казал, че най-големият поет от това време, Данте Алигиери от Флоренция, умрял преди няколко години, бил написал поема (която аз не можах да прочета, понеже бе писана
39
„Дървото на разпнатия живот“.
Ще се опитам да разкажа какво бях разбрал, макар и да не съм уверен, че ще го обясня правилно. Моите учители в Мелк често ми казваха, че за един северняк е много трудно да има ясна представа за религиозния и политическия живот в Италия.
На полуострова, където могъществото на духовенството биеше на очи повече откъдето и да е другаде, където повече от която и да е друга страна духовенството имаше и сила, и богатство, най-малко отпреди два века се бяха зародили движения на хора, стремящи се към по-беден живот в противовес на покварените свещеници, от които отказваха дори да приемат църковните тайнства; те образуваха самостоятелни братства, гледани с лошо око и от благородниците, и от империята, и от градските власти.
После се бе появил свети Франциск и бе започнал да призовава към бедност, която не противоречеше на учението на църквата; благодарение на него църквата бе откликнала на призива за строгост на нравите, присъщ на тези стари движения, и ги бе пречистила от съдържащите се в тях елементи, подтикващи към безредици. След всичко това би трябвало да настане време на благочестиви и свети дела, но тъй като францисканският орден се разраствал и привличал най-добрите, той започнал да става твърде могъщ и да се свързва със земните дела; затова мнозина францисканци бяха пожелали да го върнат към чистотата от неговото начало. Твърде трудна задача за орден, който до времето, когато бях в манастира, наброяваше повече от трийсет хиляди членове, пръснати из целия свят. Но така си беше и мнозина от монасите францисканци се противопоставяха на положението, което орденът си беше създал, като твърдяха, че орденът е заприличал на същите църковни институции, за чието обновление бе създаден. И че това било станало още приживе на свети Франциск, че то означавало измяна на неговите проповеди и намерения. Тогава мнозина от тях открили наново книгата на един цистерциански монах на име Йоахим 40 , написана в началото на XII век от нашата ера, на когото приписвали пророчески дар. И наистина, той предсказвал, че ще настъпи нова ера, когато духът на Христос, отдавна изопачен от неговите лъжеапостоли, отново щял да зацари на земята. При това той оповестявал такива срокове, та всички си помислили, че макар и без да знаел, имал предвид именно францисканците. Мнозина францисканци се възрадвали доста, дори повече, отколкото трябвало, та към средата на века учените от Сорбоната в Париж осъдили проповедите на абат Йоахим; но, изглежда, постъпили така, защото францисканците (и доминиканците) започвали да стават и твърде силни, и твърде знаещи във френския университет, та се наканили да ги премахнат като еретици. Но това не било сторено и било много добре за църквата, защото позволило да се разпространяват съчиненията на Тома Аквински и на Бонавентура от Баньореджо 41 , които в никакъв случай не били еретици. От което става ясно, че и в Париж царяло голямо объркване или пък че някой искал да го причини за собствени цели. Ето каква злина носи ереста за християнския народ — причинява объркване и кара всички да станат инквизитори заради лични облаги. Пък и това, което видях по-късно в манастира (и за което ще разкажа по-нататък), ме накара да мисля, че често именно инквизиторите създават еретиците. И то не само в смисъл, че си ги измислят, когато няма такива, ами преследват с такава ярост еретичната язва, че принуждават мнозина от омраза към тях да станат съпричастни на нея. Същински дяволски кръг, Бог да ни е на помощ.
40
Цистерциани — католически монашески орден, основан в 1098 г. в Цистерциум (днес Сито, Франция) от монаси бенедиктинци. През XII-XIII в. бил особено богат и влиятелен. Йоахим Флорски(XII в.) е известен цистерциански абат, писал в областта на апокалиптиката (свършека на света) и създал течение, известно с неговото име — йоахимисти; осъден от католическата църква. По-нататък в книгата се споменава и като Йоахим Калабрийски.
41
Бонавентура(1221–1274) — италиански философ и католически църковен деец, един от най-видните представители на късната схоластика, професор в Парижкия университет. Противопоставял се на еретическата мистика на Йоахим Флорски.
Но думата беше за йоахимитската ерес (ако наистина е била такава).
Сред освободените затворници бил и Анджело Кларено, който по-късно срещнал един монах от Прованс, на име Пиер Оливи, проповядващ предсказанията на Йоахим; после се срещнал и с Убертино от Казале и така възникнало движението на спиритуалите По това време на папския престол се възкачил един свят отшелник Пиетро Мороне, станал папа под името Целестин V; спиритуалите посрещнали неговия избор с облекчение; нали било казано: „Ще се появи светец и ще спазва учението Христово, и ще води ангелски живот; треперете, покварени свещенослужители.“
Или Целестин е водел прекалено нравствен живот, или духовниците около него са били прекомерно покварени, или той не е могъл да издържи на напрежението от продължителната война с императора и другите европейски крале, но, така или иначе, Целестин се отказал от сана си и станал отшелник. За краткия му престой на Светия престол обаче — по-малко от година — всички очаквания на спиритуалите били задоволени; те отишли при Целестин, който заедно с тях основал братството, наречено с името „Монаси и бедни отшелници на Целестин“. От друга страна, докато папата трябвало да посредничи между най-могъщите римски кардинали, неколцина от тях, като Колона и Орсини, подкрепяли тайно новите стремежи към бедност; едно твърде любопитно становище на могъщи люде, живеещи в прекомерно охолство и разкош, и аз така и не можах да разбера дали те са използвали спиритуалите за своите стремежи към власт, или пък са смятали, че като подкрепят духовни стремежи, изкупват плътския си живот, съдейки от малкото, което знам за нравите в Италия, възможно е да е било вярно и едното, и другото. Но за да дам пример, ще кажа, че кардинал Орсини приел при себе си като капелан Убертино именно в момента, когато над този човек — станал най-известен от спиритуалите — надвиснала опасност да бъде обвинен в ерес. А кардиналът го защитил в Авиньон.
Но както става в подобни случаи, от една страна, Анджело и Убертино проповядвали съгласно учението, а от друга — мнозина най-обикновени монаси подемали техните проповеди и се пръскали из страната, изплъзвайки се от всякакъв контрол. Така Италия била наводнена от тези монаси бедняци или просяци, които на мнозина се сторили опасни. Започнало да става все по-трудно да отличават учителите спиритуали, които поддържали връзка с църковните власти, от техните по-прости следовници, които на практика не били свързани с ордена, просели и живеели ден за ден от собствения си труд, без да притежават нищо. Именно тези хора, които не се различавали от френските бигарди и се позовавали на Пиер Оливи, започнали да наричат просещи монаси.
На мястото на Целестин V дошъл Бонифаций VIII, който побързал да прояви нетърпимостта си към спиритуалите и просещите монаси. Към края на века той подписал булата Firma cautela, с която осъждал всички и просяците, и францисканците, които обикаляли и събирали дарения, и самите спиритуали, — тоест всички, които отказвали да следват правилата на ордена и ставали отшелници.
По-късно спиритуалите се опитали да спечелят подкрепата на други папи, като Климент V, за да могат да се отделят мирно и тихо от ордена. Според мен те са щели да успеят, ала възкачването на Йоан XXII на Светия престол им отнело всякаква надежда. След като бил избран през 1316 г., Йоан XXII писал на краля на Сицилия да изгони от кралството си тия монаси, защото мнозина от тях се били приютили именно там; после хвърлил в окови Анджело Кларено и спиритуалите от Прованс.
Това не ще да е станало толкова лесно, защото мнозина от курията се противопоставяли. Факт е, че Убертино и Кларено успели да си извоюват правото да излязат от ордена, като единият бил приет от бенедиктинците, а другият — от целестинците. Но Йоан бил безмилостен към тия, които продължили свободния си живот, наредил да бъдат преследвани от Инквизицията и мнозина от тях били изгорени на кладите.
Ала той проумял, че за да изтръгне от корен бурена на просешките ордени, които подронвали из основи властта на църквата, било необходимо да се осъдят и основните положения от тяхната вяра. Те поддържали, че Христос и апостолите не притежавали никаква собственост — нито лична, нито обща, — и папата осъдил това като ерес. Решение, достойно за учудване, защото не е понятно как е възможно един папа да тълкува като неправилно твърдението, че Христос е бил беден; но там е работата, че година преди това в Перуджа бил свикан капитулът на францисканците, който подкрепил това твърдение; като осъдил спиритуалите, папата осъдил и решението на капитула. Както вече споменах, капитулът нанасял голяма вреда на борбата му срещу императора — ето каква била работата. И така, оттогава мнозина просещи монаси, които си нямали понятие нито от империята, нито от Перуджа, били изгорени на кладите.