Името на розата
Шрифт:
— Значи това си имал предвид — рече Уилям. Аз пък се изненадах, че той не настоя повече. Учителят ми веднага промени темата на разговора. — Май е време да влезем в Зданието. Искаш ли да ни водиш?
— С удоволствие — отвърна Северин с облекчение, което беше повече от очевидно. Накара ни да минем край градината и ни отведе при западната страна на Зданието.
— Срещу градината е порталът, който води към кухнята — поясни топ. — Но кухнята заема само западната половина от първия етаж, а във втората половина е разположена трапезарията. При южната врата — за да стигнеш до нея, трябва да минеш зад хоровата част на Църквата — има други два портала, които водят към кухнята и трапезарията. Но нека влезем оттук, защото след това от кухнята можем да минем направо в трапезарията.
Щом влязохме в голямата
Към западната кула се намираше огромна пещ за хляб, където проблясваха червеникави пламъци. А откъм южната кула — огромно огнище, където вряха казани и се въртяха шишове. През вратата, която водеше към гумното зад църквата, влизаха свинарите; те носеха закланите свине. Излязохме през тази врата и се озовахме на гумното в източния край на платото до зидовете, където се издигаха много постройки. Северин ми обясни, че в първата сграда са свинарниците, а след нея — оборите за конете, след това — за воловете, после кокошарниците, а след това — покритите кошари за овцете. При свинарника свинарите бъркаха в голяма делва кръвта на току-що закланите свине, за да не се съсири. Ако кръвта бъдела разбъркана веднага, благодарение на студа тя щяла да се запази през следващите дни и после щели да я използват за кървавици.
Върнахме се в Зданието и хвърлихме бегъл поглед на трапезарията, която прекосихме, за да се насочим към източната кула. Трапезарията завършваше с две кули; в северната се намираше огнище, а в другата — виеща се стълба, която водеше към скриптория, тоест към втория етаж. Оттук всеки ден монасите минаваха, за да отидат да работят, или пък използваха други две стълби — не толкова удобни, но добре отоплени, — които се виеха спираловидно зад огнището и пещта на кухнята.
Уилям запита дали ще намерим някого в скриптория, тъй като беше неделя. Северин се усмихна и отвърна, че за бенедиктинеца трудът е молитва. В неделя службите траели по-дълго, но въпреки това монасите, занимаващи сее книгите, прекарвали там по няколко часа; обикновено те си разменяли ползотворни наблюдения, съвети и размишления върху светите книги.
Ден първи
СЛЕД ДЕВЕТИЯ ЧАС
Посещение в скриптория, запознанство с мнозина книжовници, преписвани и миниатюристи, както и с един сляп старец, който очаква пришествието на Антихриста
Докато се изкачвахме, забелязах, че моят учител оглежда прозорците, които осветяваха стълбата, и тозчас ми стана ясно, че разположението на прозорците трудно би позволило някому да стигне до тях. Пък и прозорците на трапезарията (единствените прозорци на първия етаж, които гледаха към пропастта) изглеждаха труднодостъпни, тъй като под тях нямаше никакви мебели.
Като стигнахме горния край на стълбата, влязохме през източната кула в скриптория, където не можах да се сдържа и възкликнах от удивление. Вторият етаж не беше разделен на две като първия и се ширна пред мен с цялото си огромно пространство. Сводовете — извити и не много високи, по-ниски, отколкото в църква, но по-високи, отколкото в други манастирски зали, които съм посещавал), опрени на яки колони, ограждаха пространството, залято от ярка светлина; на всяка от големите стени имаше по три големи прозореца, докато пет по-малки прозореца се очертаваха на всяка от петте външни стени на всяка кула; светлина струеше и през осемте високи тесни прозореца, които гледаха към вътрешния осмоъгълен двор.
Благодарение на многото прозорци голямата зала въпреки зимния следобед бе заляна от равномерна и разсеяна светлина. Стъклата не бяха оцветени като в църквите, оловните спойки съединяваха късове безцветно стъкло, за да може да прониква колкото е възможно повече светлина, непроменена от намесата на човека, и да служи на една цел — да подпомага труда на тия, дето четат и пишат. Виждал съм и друг път и другаде много скриптории, но никъде в потоците физическа светлина, заливащи залата, не съм виждал да сияе толкова ослепително духовният принцип, въплътен в светлината — claritas, — източник на всяка красота и знание, неотменна съставка от съразмерните пропорции на залата. Защото три са нещата, от чието съчетание се ражда красотата: на първо място целостта или съвършенството — нали затова смятаме за грозни недовършените неща; подир това пропорциите или съзвучието, и най-сетне яснотата и светлината — нали наричаме красиви всички неща с ясни багри. И тъй като съзерцанието на красотата води до покой, и нашите стремления също се укротяват в покоя, в доброто или в красивото, бях обзет от голяма утеха и си рекох колко ли ще е приятно човек да работи на това място.
Така, както се разкри пред очите ми в този следобеден час, това място ми се стори като сияйна ковачница на знания. По-късно в „Санкт Гален“ видях скрипторий със същите пропорции, отделен от библиотеката (другаде монасите работеха там, където се съхраняваха книгите), но не беше подреден така, както тукашния. Монаси, изучаващи древни ръкописи, преписвани, миниатюристи и учени седяха — всеки на своето писалище, по едно под всеки прозорец. И тъй като прозорците бяха четиридесет (истинско съвършено число, получено от умножаването на четириъгълника по десет, сякаш десетте Божи заповеди се възвеличаваха от четирите основни добродетели 55 ), тук можеха да работят едновременно четиридесет монаси, въпреки че в момента бяха едва трийсетина. Северин поясни, че монасите, които работят в скриптория, били освободени от службите в третия, шестия и деветия час, за да не прекъсват по светло; преставали да работят едва по залез, за вечерня.
55
Четирите основни добродетели — мъдрост, умереност, справедливост и мъжество; заедно с трите богословски добродетели — вяра, надежда к любов — образуват седмицата на добродетелите. Това деление в западната църква е приложено най-напред от Амвросий Медиолански (IV в.), а после затвърдено от Тома Аквински.
Най-светлите места бяха отредени за тези, които изучаваха древни ръкописи, за най-опитните миниатюристи и за преписвачите. На всяко писалище имаше всичко необходимо за рисуване на миниатюри и за преписване — рогове за мастило, тънки пера, които някои монаси подостряха с тънки ножчета, пемза за изглаждане на пергамента, линии за нанасяне на редовете, по които щяха да пишат. До всеки преписван или на горния край на наклонената плоскост на всяко писалище имаше поставка, където лежеше книгата, която преписваха, а всяка страница беше покрита с изрезки, ограждащи реда, който биваше преписван в момента. Някои ползваха златни и разноцветни мастила, други само четяха книги и си вземаха бележки на личните си тетрадки или плочки.
Но не ми остана време да понаблюдавам тяхната работа, защото към нас се приближи библиотекарят, който, както вече знаех, се казваше Малахий от Хилдерсхайм. Опитваше се да придаде на лицето си сърдечно изражение, за да ни приветства, но аз не се сдържах и изтръпнах — изглеждаше много особен. Беше висок на ръст и въпреки че беше много слаб, крайниците му бяха дълги и грубовати. Вървеше с широка крачка, загърнат в черните одежди на ордена; в целия му вид имаше нещо, внушаващо смут. Идваше отвън, качулката му бе все още вдигната и засенчваше бледото му лице, като придаваше нещо мъчително на големите му тъжни очи. Сякаш по лицето му бяха останали следи от много страсти, овладени от волята, но които като че ли бяха оформили тези черти и бяха престанали да ги одухотворяват. В чертите на лицето му преобладаваха смиреност и строгост, а очите му бяха толкова проницателни, че един поглед бе достатъчен, за да прониже сърцето на тогова, който разговаряше с него, и да прочете и най-съкровените му помисли; затова човек трудно можеше да устои на този изпитателен поглед и се изкушаваше да избегне втора среща с него.