Името на розата
Шрифт:
Библиотекарят ни представи на мнозина от монасите, които работеха. Малахий ни поясни кой с какво се занимава и аз се възхитих от дълбоката преданост към знанието и изучаването на словото Божие, проявявана от всички. Така се запознах с Венанций от Салвемек, преводач от гръцки и арабски, почитател на Аристотел, несъмнено най-мъдрия от всички люде; с Бенций от Упсала, млад скандинавски монах, който се занимаваше с риторика; с Беренгарий от Арундел, помощник-библиотекаря; с Аймаро от Алесандрия, който преписваше ръкописи, заети на библиотеката само за няколко месеца; запознах се и с група миниатюристи от разни страни — Патрис от Клонмакноа, Рабано от Толедо, Магнус от Йона, Валдо от Хернфърд.
Разбира се, списъкът би могъл да бъде продължен, и няма нищо по-прекрасно от списъка — средство за чудесни хипотипози 56 . Но аз трябва да се върна към темата на нашите дискусии, от която извлякохме голяма полза, за да доловим както смътната тревога, обзела монасите, така и недомлъвките, които тежаха над всички техни
Моят учител поведе разговор с Малахий, като хвалеше прекрасния скрипторий и това, което се вършеше тук, питаше го как върви работата, защото — поясни той съобразително — навсякъде чувал да се говори за тази библиотека и искал да разгледа много от книгите. Малахий каза същото, което чухме и от абата — че монахът се обръщал към библиотекаря за нужния ръкопис, а той, щом преценявал, че искането е правилно и благочестиво, отивал Да го вземе от шкафовете на горния етаж. Уилям попита как може да се запознае със заглавията на ръкописите, съхранявани в разположените горе шкафове; тогава Малахий му показа един обемист том със ситно изписани списъци, прикрепен към неговото писалище със златна верижка.
56
Хипотипоза — в риториката: стилна фигура за нагледно изобразяване на предмета.
Уилям бръкна в расото на височина на гърдите, там, където то се отваряше, за да образува нещо като торбичка, и измъкна един предмет, който вече бях видял да държи в ръце или да слага на лицето си, докато пътувахме. Беше малка кобилица, направена така, че да се закрепи на носа на човек (и още по-здраво на неговия изпъкнал орлов нос) така, както конникът възсяда коня си или както птицата се залавя за клонче. От двете страни на кобилицата на височината на очите, бяха прикрепени два метални пръстена, обграждащи две бадемовидни стъклени късчета, дебели колкото дъното на чаша. Уилям ги слагаше на очите си и предпочиташе да чете през тях; твърдеше, че с тях виждал по-добре, отколкото с това, което го била дарила природата, и по-добре, отколкото позволявала напредналата му възраст, особено в часовете, когато дневната светлина намалявала. Не ги използваше, за да гледа надалеч — защото имаше орлов поглед, — а за да гледа отблизо. С тяхна помощ можеше да разчита ръкописи с най-ситни букви, които дори аз разчитах с мъка. Обясни ми, че когато човек преполови живота си, ако и да е имал винаги отлично зрение, окото се втвърдява и зеницата трудно се приспособява, затова мнозина учени, след като прехвърлели петдесетте, ставали съвсем безпомощни при четене и писане. А това е голяма беда за хора, които биха могли да дават най-доброто от своите знания и ум за още дълги години. Затова трябвало да благодарим на Бога, че някой е измислил и измайсторил този уред. Казваше ми това в подкрепа на мисълта на своя Роджър Бейкън, че една от целите на знанието е да продължи живота на човека.
Другите монаси изгледаха Уилям с голямо любопитство, но не се осмелиха да го разпитват. А аз забелязах, че този чудотворен уред още не бе проникнал в това място, отредено с такава ревност и гордост за четене и писане. И се почувствах горд, загдето придружавам човек, притежаващ нещо, с което да изуми други люде, прочули се в целия свят със своята мъдрост.
Като сложи този уред на очите си, Уилям се наведе над списъците от книгата. Погледнах и аз; и открихме заглавия на нечувани досега книги, както и на други много известни ръкописи, които бяха притежание на библиотеката.
— „De pentagono Salomonis“, „Ars loquendi et intelligenti in lingua hebraica“, „De rebus metallicis“ от Роджър от Хирфорд, „Algebra“ от Ал Хауаризми, „Puniche“ от Силий Италик, „Gesta francoram“, „De laudibus sanctae crucis“ от Рабано Maypo, „Flavii Claudii Giordani de aetate mundi et hominis reservatis singulis litteris per singulos libros ah А usque ad Z“ 57 — изчете моят учител. — Прекрасни творби. Но по какъв ред са записани? — После цитира от някакъв текст, който не знаех, но който сигурно бе познат на Малахий: — Habeat Librarius et registrum omnium librorum ordinatum secundum facultates et auctores, reponeatque eos separatim et ordmate cum signaturis per scripturam applicatis 58 . Как можете да знаете мястото, където е поставена всяка книга?
57
„За петоъгълника на Соломон“, „Изкуството за говорене и разбиране на еврейския език“, „За металните веща“от Роджьр от Хирфорд, „Алгебра“от Ал. Хауаризми, „Пунихе“от Силий Италик, „Подвизите на франките“, „За възхвалата на светия кръст“от Рабано Мауро, „(Книга на) Флавий Клавдий Джордан за възрастта на света и човека е отделно запазени науки чрез отделни книги от A до Z“.
58
„Библиотекари да има в пореден списък на всички книги според предметите а авторите и да ги подрежда поотделно и редовно със сигнатури, снабдени с опис.“
Малахий му посочи анотациите
59
„III, IV рафт, V първо гръцките; II, V рафт, VII на трето английските“.
— Може би не знаете или пък сте забравили, че единствен библиотекарят има достъп до библиотеката. Затова е достатъчно — така и трябва да бъде — само библиотекарят да умее да разчита тези знаци.
— Но как са подредени книгите в този списък? — попита Уилям. — Доколкото разбирам, не тематично. — Той не спомена за подреждане на авторите по азбучен ред, защото този начин започна да се прилага едва през последните години; тогава се използваше все още много рядко.
— Библиотеката е създадена в дълбока древност — поясни Малахий — и книгите са записани по реда на придобиването, на дарението, според времето, когато са попаднали сред нашите стени.
— Сигурно не е лесно да се намерят — забеляза Уилям.
— Достатъчно е библиотекарят да ги знае наизуст и да знае коя книга кога е постъпила. А що се отнася до останалите монаси, те могат да се доверяват на паметта му. — Каза го, сякаш говореше за друг човек, а не за себе си; разбрах, че той имаше предвид длъжността, която в момента заемаше и която преди него е била заемана от стотици други, отдавна измрели, които си бяха предавали знанията един другиму.
— Ясно — рече Уилям. — Значи, ако ми е нужно нещо, без да знам точно какво, за Соломоновия петоъгълник, вие можете да ми посочите, че ръкописът, чието заглавие току-що прочетох, съществува и че можете да го намерите на горния етаж.
— Ако наистина трябва да научите нещо за Соломоновия петоъгълник — рече Малахий. — Но преди да ви дам тази книга, бих предпочел да се посъветвам с абата.
— Разбрах — рече Уилям, — че съвсем неотдавна е загинал един от най-способните ви миниатюристи. Абатът ми говори много за неговото умение. Бих ли могъл да видя ръкописите, които той разкрасяваше?
— Аделмо от Отранто — рече Малахий, поглеждайки с недоверие Уилям — се занимаваше само с полетата на ръкописите, тъй като беше много млад. Имаше богато въображение, от вече известни неща умееше да измисля неизвестни, смайващи рисунки, като например да свърже човешко тяло с конски врат. Неговите ръкописи са хей там. Никой още не се е докоснал до писалището му.
Приближихме се до работното място на Аделмо; там се намираха все още листовете от един богато изрисуван псалтир. Бяха листове от най-фин пергамент, последният стоеше все още прикрепен към писалището. Той бе вече изтъркан с пемза и омекотен с гипс, после бе добре изгладен, а подир това с едва забележими точици, избодени по краищата с тънка игла, бяха отбелязани всички линии, които трябваше да следва ръката на художника. Първата половина беше вече изписана и монахът бе започнал да нахвърля по полетата различни фигури. Но другите листове бяха довършени и като ги огледахме, и аз, и Уилям не можахме да се сдържим и възкликнахме от възхищение. Това беше псалтир, по чиито полета се очертаваше свят, обърнат наопаки по отношение на този, към който са ни привикнали нашите възприятия. Сякаш като въведение към разказ, който по своята същност е разказ за истината, се водеше друг — дълбоко свързан с него посредством чудесни загадъчни алюзии — лъжовен разказ за едно обърнато с главата надолу мироздание, където кучетата бягат, подгонени от зайците, а елените гонят лъва. Малки глави, изрисувани като птичи крак, зверове с човешки ръце на гърба си, глави с буйни коси, от които стърчаха крака, шарени като зебри змейове, четириноги със змийски шии, увиващи се в безброй преплетени възли, маймуни с еленови рога, птицеобразни сирени с ципести криле на гърба, безръки люде, от чийто гръб се подаваха други човешки тела, образуващи нещо като гърбица, фигури с назъбена уста на корема, люде с конски глави и коне с човешки крака, риби с птичи криле и птици с риби опашки, двуглави еднотели или едноглави двутели чудовища, крави с петльови опашки и пеперудени криле, жени с люспести глави като гръб на риба, двуглави химери, сплетени с водни кончета с муцуни на гущери, кентаври, змейове, слонове мартихори, грифони, чиито опашки се превръщаха в стрелци с лъкове в бойни доспехи, дяволски твари с безкрайни шии, поредици от човекообразни животни и зооморфни джуджета се свързваха, понякога на същата страница, за да изобразят сцени от селския живот, където бяха представени толкова живо, та човек можеше да си помисли, че всички тия фигури са надъхани с живот, че са представени всички полски работи — орачи, плодоберачи, жътвари, предачки, сеячи, наред с лисици в рисове, въоръжени с балисти, които се катереха по ограден с кули град, отбраняван от маймуни. Тук някаква начална буква се извиваше като „L“ и от долната й част се раждаше дракон, там от някое главно „V“, с което започваше думата „verba“ 60 , се изнизваше змия, усукана на безброй спирали, а от нея излизаха други змии, подобни на филизи и корени.
60
„Слова“.