Името на розата

Эко Умберто

Най-сетне Малахий, като видял, че моят учител възнамерява да се заеме сериозно с нещата на Венанций, му заявил без заобикалки, че може би, преди да почне да се рови из ръкописите на мъртвеца, ще трябва да поиска разрешение от абата; че самият той, макар и да бил библиотекар, се бил въздържал от подобни действия — от уважение и от чувство за дисциплина; във всеки случай — така както бил пожелал самият Уилям — никой не се бил доближавал до масата и никой нямало да се доближи до нея, докато абатът не разреши. Уилям му напомнил, че има разрешение от абата да разследва из целия манастир, а Малахий го попитал насмешливо дали абатът му е разрешил да се движи свободно и из скриптория и — опазил Бог — из библиотеката. Уилям разбрал,

че нямало смисъл да влиза в спор с Малахий, въпреки че цялото това навъртане и страхове около ръкописите на Венанций разпалили още повече желанието му да се запознае с тях. И тъй като бил твърдо решен да се върне там през нощта — макар че още не знаел как, — решил да не влиза в спорове. Но Уилям явно гореше от желание да вземе реванш; и ако това желание не беше породено — както беше в действителност — от стремежа към истината, то можеше да се изтълкува като упоритост, заслужаваща може би порицание.

Преди да влезем в трапезарията, се поразходихме из вътрешния двор, та студеният вечерен въздух да избистри замаяните ни от съня глави. Неколцина монаси продължаваха да се разхождат, потънали в размисъл. В градината отсреща видяхме престарелия Алинардо от Гротаферата; целият грохнал, той прекарваше голяма част от деня сред растенията, с изключение на времето, когато се молеше в църквата. Бе приседнал до външната страна на портика и сякаш не усещаше студа.

Уилям го поздрави с няколко любезни слова, а старецът се зарадва, че му обръщат внимание.

— Ведър ден — рече Уилям.

— Слава Богу — отвърна старецът.

— Ведър на небето, но мрачен на земята. Познавахте ли добре Венанций?

— Кой Венанций? — запита старецът. — После очите му проблеснаха. — Аха, оня младеж, дето умря. Звярът обикаля из манастира…

— Какъв звяр?

— Големият звяр, дето излиза от морето… със седем глави и десет рога, с десет корони на роговете, а на главите му — богохулни имена. Звярът, който прилича на леопард, с нозе като на мечка, с уста като на лъв… Аз го видях.

— Къде сте го видели? В библиотеката ли?

— В библиотеката ли? Че защо? От години не съм стъпвал в скриптория, никога не съм влизал в библиотеката. Никой не отива в библиотеката. Аз познавах тия, дето се качваха там…

— Кой? Малахий, Беренгарий?

— Не, не… — Старецът се засмя пискливо. — Преди него. Библиотекаря преди Малахий, беше много отдавна…

— Кой беше той?

— Не си спомням, той умря, а Малахий беше още младеж. Познавам и тоя, дето беше преди учител на Малахий и беше млад помощник-библиотекар, когато бях съвсем млад… Но не съм стъпвал в библиотеката. Тя е лабиринт…

— Нима библиотеката е лабиринт?

— Hunc mundum tipice laberinthus denotat ile — изрече замислен старецът. — Intranti largus, redeunti sed nimis artus. 124 Библиотеката е един голям лабиринт, знак за това, че и светът е лабиринт. Влизаш, а не знаеш дали ще излезеш. Не бива да се минава отвъд Херкулесовите стълбове… 125

— Значи не знаете как може да се влезе в библиотеката, след като бъдат затворени вратите на Зданието.

124

„Тоя свят той определи като типичен лабиринт… широк за влизащия, твърде тесен за излизащия.“

125

Херкулесовите стълбове — в древността така наричали Гибралтарския проток и по-точно двете канари, които образуват входа в Средиземно море откъм океана. Според мита Херкулес разделил канарите, за да пусне водите на океана в Средиземно море.

—

Ами — засмя се старецът. — Мнозина знаят. Минаваш през костницата. Можеш да минеш през костницата, но не ще пожелаеш да минеш през костницата. Мъртвите монаси бдят.

— Значи бдят мъртвите монаси, а не тия, дето обикалят нощем със светилник из библиотеката, така ли?

— Със светилник ли? — Старецът се изненада. — Никога не съм чувал такова нещо. Мъртвите монаси са в костницата, костите се спускат постепенно от гробището и се събират там, за да пазят входа. Виждал ли си олтара на параклиса, откъдето се влиза в костницата?

— Третия вдясно след напречния кораб, нали?

— Третият? Може би. На камъка на неговия олтар са изваяни безброй скелети. Пъхаш пръсти в очите на четвъртия череп вдясно… и си в костницата. Но не ходи там, аз никога не съм ходил. Абатът не разрешава.

— А звярът? Къде сте виждали звяра?

— Звяра ли? Аха, Антихриста… Той ще дойде, хилядолетието изтече, чакаме го…

— Но хилядолетието е изтекло преди триста години и той не дойде…

— Антихристът няма да дойде, след като изтекат хилядата години. След тия хиляда години започва царството на праведните, после ще дойде Антихристът да обърка праведните и после ще стане последната битка…

— Но праведните ще царуват хиляда години — рече Уилям. — Или пък са царували от смъртта на Христос до края на първото хилядолетие, значи Антихристът е трябвало да дойде тогава; или пък тяхното царство още не е дошло и пришествието на Антихриста е далече.

— Хилядолетието не се изчислява от смъртта на Христос, а от Константиновия дар 126 . Сега са хиляда години…

— Значи царството на праведните свършва?

— Не знам, нищо не знам… Изморен съм. Трудно е да изчислявам. Беатус от Лиебана 127 е правил тия изчисления, питай Хорхе, той е млад и помни… Но времената са назрели. Не си ли чул седемте тръби?

126

Константиновият дар — фалшив документ, с който папството се опитало в средните векове да обоснове претенциите си за политическо господство в Западна Европа. Според него римският император Константин Велики (306–337) уж дал на папа Силвестър I императорска власт над западната част на Римската империя.

127

Беатус от Лиебана(VIII в.) — испански духовник, автор на известен коментар на книга Откровение.

— Защо седемте тръби?

— Не чу ли как е загинал другият младеж, миниатюристът? Първият ангел затръби и се появиха град и огън, смесени с кръв. Затръби и вторият ангел и третата част от морето стана кръв… Нали второто момче умря в морето от кръв? Внимавайте за третата тръба! Ще умре третата част от тварите, които живеят в морето. Бог ни наказва. Светът около манастира е заразен от ереста, казаха ми, че на трона в Рим се е възкачил покварен папа, който използва причастията, за да върши магии и да храни с тях своите мурени…

А при нас някой е нарушил забраната, счупил е печатите на лабиринта…

— Кой ви каза?

— Чух, всички приказват, че грехът се е промъкнал в манастира. Имаш ли бакла?

Въпросът бе зададен на мен. Изненадах се.

— Не, нямам — смънках аз.

— Следващия път ми донеси. Слагам зърната в устата, нали я виждаш клетата ми беззъба уста, държа ги, докато омекнат. Така се отделя повече слюнка, а тя е вода, извор на живот. Нали утре ще ми донесеш?

— Утре ще ви донеса — отвърнах аз. Но той беше задрямал. Оставихме го и тръгнахме към трапезарията.