Изкушена
Шрифт:
— бавно повтори тя. — Нека това бъде балсамът за раната, която той разкъса в душата ти.
Чувството на паника, което се беше свило в гърдите ми, започна да се отпуска.
— Аз мога да следвам свой път — заявих аз с повече убеденост, отколкото изпитвах, след като осъзнах, че съм превъплъщението на Ая. И после се намръщих. Не можеше да се отрече, че тя и аз сме свързани. Наречете го същност или душа, или дух, каквото искате, но това ме свързваше
Тя хвана ръката ми и я стисна.
Както самата ти каза, следвай своя път. И в момента той те води към меко, топло легло и цял ден сън.
— Да се справям с кризите една по една?
С всичко се справяй едно по едно — отвърна баба.
— И е време да се вслушаш в собствения си съвет, Силвия — рече сестра Мери Анджела, която в същия миг влезе в стаята. В едната си ръка държеше чаша вода, а в другата хапчета.
Баба й се усмихна уморено и взе лекарството от нея. Забелязах, че ръцете й треперят, докато слагаше хапчетата на езика си и ги преглъщаше с водата.
— Бабо, сега ще те оставя да си починеш.
— Обичам те, а-вет-си а-ге-хут-са. Днес се справи добре.
— Нямаше да успея без теб, бабо. И аз те обичам. Наведох се и я целунах по челото. Тя затвори очи, облегна се на възглавниците и се усмихна доволно. Тръгнах след сестра Мери Анджела, излязох от стаята и веднага щом тръгнахме по коридора, я обсипах с въпроси. Намери ли стаи за всички? Червените новаци добре ли са? Имаш ли представа дали Стиви Рей е изпратила Ерик и Хийт да огледат района около манастира? Всичко там безопасно ли е?
Монахинята вдигна ръка да спре потока ми от думи.
— Дете, поеми си дъх и ме остави да говоря.
Сподавих въздишката си и положих усилия да млъкна, докато я следвах по коридора. Тя ми обясни, че монахините са направили уютно спално помещение за червените новаци в мазето, след като Стиви Рей й казала, че там ще бъде най-удобно. Моята група беше на горния етаж в помещенията за гости и хлапетата бяха проверили за гарвани-демони навън.
— Знаеш ли, ти си невероятна — усмихнах й се аз, когато спряхме пред затворена врата в дъното на дълъг коридор. Благодаря ти.
— Аз служа на моята господарка, а вие сте добре дошли — отвърна тя и отвори вратата. — Това стълбище води до мазето. Казаха ми, че повечето хлапета вече са там.
Зоуи! Ето къде си била! Трябва да видиш нещо. Няма да повярваш какво е направила Стиви Рей възкликна Деймиън, докато бързаше нагоре по стълбището към нас.
Стомахът ми се сви.
— Какво? — попитах аз и тръгнах към него. — Какво не е наред?
Той се ухили.
— Нищо. Невероятно е. — Деймиън ме хвана за ръката и ме повлече след себе си.
— Деймиън е прав рече сестра Мери Анджела, която заслиза по стълбите след нас, — но мисля, че „невероятно“ не е най-подходящата дума.
— „Ужасно“ ли е по-подходяща дума? — попитах аз.
Деймиън стисна ръката ми.
Престани да се тревожиш. Ти победи Калона и Неферет тази вечер, всичко вече е наред.
Стиснах ръката му в отговор и се помъчих да се усмихна и да не изглеждам толкова притеснена, макар дълбоко в сърцето и душата си да знаех, че случилото се тази вечер не е краят, нито дори победа, а ужасяващо начало.
— Брей — възкликнах аз и се огледах стъписано и недоверчиво.
— Да, „брей“ е точната дума — съгласи се Деймиън.
— Стиви Рей ли го е направила?
— Така ми каза Джак.
Двамата е Деймиън застанахме един до друг и надникнахме в тъмната, наскоро изкопана дупка.
— Страшно — изразих на глас мислите си.
Той ме погледна учудено.
Какво искаш да кажеш?
— Ами… — Не бях съвсем сигурна какво искам да кажа, въпреки че тунелът определено ме караше да се чувствам неловко. — Тъмно е като в рог.
Деймиън се засмя.
— Разбира се, че е тъмно. Нормално е да е тъмно. Това е дупка в земята.
— На мен ми се струва нещо по-естествено от дупка в земята — отбеляза сестра Мери Анджела, която се присъедини към нас и надзърна в тъмния тунел. — Някак ме успокоява. Може би заради миризмата.
Тримата подушихме въздуха. Миришеше на пръст.
— Ухае великолепно и здравословно — рече Деймиън.
— Като наскоро изорана нива — добави монахинята.
— Не е страшно, Зи. Определено бих се скрил вътре по време на торнадо.
С усещането, че съм прекадено чувствителна и малко глупава, аз въздъхнах продължително и надникнах в тунела, опитвайки се да го видя с нови очи и да го почувствам с по-точен инстинкт.
Би ли ми дала фенерчето си, сестро?
— Разбира се.
Сестра Мери Анджела ми даде голямото четвъртито фенерче, което беше взела от главното мазе в страничната част, наречена зимник. Ледената буря, обвила Тулса от няколко дни, беше прекъснала електричеството в манастира и по-голямата част на града. Монахините имаха газови генератори, затова в главната част на манастира светеха няколко лампи наред с множеството свещи. Монахините не хабяха електричество за зимника и единственото осветление струеше от фенерчето на сестра Мери Анджела. Насочих лъча към дупката в земята.
Тунелът не беше много широк. Ако разперех ръце, лесно щях да докосна двете му страни, а над главата ми щяха да останат трийсетина сантиметра. Отново подуших въздуха, опитвайки се да намеря усещането за спокойствие, което монахинята и Деймиън очевидно изпитваха. Сбърчих нос. Дупката вонеше на мрак и влага, корени и други неща, изместени към повърхността. Подозирах, че онези неща пълзят и се гърчат, и кожата ми настръхна и потрепери.
Съвзех се. Защо една дупка в земята би изглеждала ужасна? Аз имах връзка със земята. Можех да я призова. Не би трябвало да се страхувам от нея.