Изкушена
Шрифт:
— Не ги съжалявам — рекох аз и се зачудих защо Стиви Рей говори така, сякаш защитава гарваните-демони.
Деймиън потрепери.
— Трябва ли да говорим за тях?
— Не, разбира се — отсече Стиви Рей.
— Хубаво. Причината да доведа Зоуи тук долу беше да й покажа тунела, който си направила, Стиви Рей. Изумителен е.
Благодаря, Деймиън! Наистина беше страхотно, когато осъзнах, че мога да го направя. — Стиви Рей влезе в дупката, където мигновено бе заобиколена от непрогледния мрак, който се простираше зад нея като вътрешностите на огромна, черна като абанос, змия. Тя вдигна ръце и притисна длани в стените от пръст на тунела и изведнъж
Не е ли така, Зоуи?
— Какво? Замигах, обезпокоена от тъжната сцена на самоунищожение, която се разиграваше в съзнанието ми.
— Дева Мария не премести пръстта вместо мен, когато правех тунела. Успях със силата, която Никс ми даде. Господи, ти изобщо не ме слушаш — отговори Стиви Рей. Беше свалила ръце от стените на тунела и ме гледаше така сякаш питаше: Какви мисли се въртят в главата ти?
— Извинявай. Какво казваше за Никс?
Мисля, че Дева Мария и Никс нямат нищо общо. Майката на Иисус определено не ми помогна да преместя пръстта, за да направя тунела. — Тя повдигна рамене. — Не искам да те обидя, сестро, но така мисля.
— Всеки има право на мнение, Стиви Рей — отвърна монахинята, която изглеждаше спокойна както винаги. — Но трябва да знаеш, че ако не вярваш в нещо, това не означава, че то не съществува. ’
— И аз съм мислил за тази хипотеза и не я намирам за толкова странна — обади се Деймиън. — Спомнете си, че в наръчника за новаци Дева Мария е изобразена като едно от множеството лица на Никс.
— Така ли? — учудих се аз.
Деймиън ме изгледа строго, сякаш искаше да каже: Трябваше да си по-добра ученичка, а после кимна и с най-хубавия си учителски глас продължи:
— Да. Документирано е, че по време на проникването на християнството в Европа светилищата на Гея и Никс са били превърнати в светилища на Дева Мария много преди хората да приемат новата религия и…
Монотонното му говорене беше успокояващо, докато надничах в тунела. Мракът беше плътен и гъст. Само на няколко сантиметра зад Стиви Рей не се виждаше абсолютно нищо. Втренчих се и си представих, че там се крият силуети. Някой или нещо може би се спотайваше на няколко крачки от нас, а ние не знаехме, не и ако не искаше да го видим. И това ме уплаши. Е, добре, но идеята е абсурдна! — помислих си аз. — Това е само тунел. И все пак ме обзе нелогичен страх. За жалост това ме ядоса и ме накара да изпитам желание да отвърна на удара. Ето защо, като всяка тъпа русокоса статистка във филм на ужасите, аз пристъпих в тъмнината. Мракът ме погълна.
Съзнанието ми знаеше, че съм само на няколко крачки от зимника и моите приятели. Чувах, че Деймиън бръщолеви за религия и богинята, но не умът ми блъскаше от ужас в гърдите. Сърцето, духът, душата ми… както и да го наречете… беззвучно ми крещеше да бягам. Махай се! Върви си!
Почувствах напрежението на земята, сякаш дупката се запълни, покри ме… задуши ме… и ме затрупа.
Дъхът ми излизаше все по-бързо. Усетих, че се задушавам, но не можех да спра. Исках да се измъкна от тунела, който се виеше под краката ми и чезнеше в мрака, но препъвайки се, успях да направя само половин крачка назад. Не можех да заставя краката си да направят какаото искам. В очите ми заискряха светли петна и ме заслепиха, а всичко останало избледня. И после започнах да падам…
ПЕТА ГЛАВА
Зоуи
Мракът остана непрогледен. Заслепи не само зрението ми, но и блокира всичките ми сетива. Струваше ми се, че се задъхвам и размахвам ръце, опитвайки се да намеря нещо… каквото и да е, което да докосна, чуя или помириша… за да се вкопча в реалността. Ио нямах никакви усещания, освен че съм обгърната от мрак и лудешките удари на сърцето ми.
Мъртва ли бях?
Не, не мислех. Спомнях си, че се намирам в тунела под бенедиктинския манастир, само на няколко крачки от приятелите ми. Уплаших се от мрака, но това не би ме накарало да падна мъртва.
Страхувах се. Спомнях си, че много се страхувах.
Какво се беше случило с мен? „Никс! — изкрещя съзнанието ми. — Помогни ми, богиньо! Моля те, покажи ми светлина!“
„Слушай с душата си…“
Мисля, че извиках на глас, като чух приятния, окуражителен глас на богинята в съзнанието си, но щом думите отлетяха, остана само безмилостна тишина и мрак.
Как трябваше да слушам с душата си?
Опитах да се успокоя и да чуя нещо, но долових само завладяваща душата черна, празна, абсолютна тишина.
каквато никога не бях преживявала. Нямаше схема, която да ме води, и знаех само, че…
Изведнъж ме осени прозрение и ми се зави свят от разбиране.
Имаше повтаряща се схема. Част от мен беше преживяла този мрак.
Не виждах. Не чувствах. Не можех да направя нищо освен да се обърна към себе си и да потърся онази част от мен. която разбира какво става и може да ме изведе оттам. В главата ми отново нахлуха спомени за времето преди нощта в тунела под манастира. Годините изчезваха наред със съпротивата ми, докато най-после пак започнах да чувствали
Сетивата ми се възвърнаха постепенно. Чух нещо повече освен мислите си. Около мен пулсираха удари на барабани и с тях бяха преплетени далечни женски гласове. Обонянието ми се възвърна и долових мирис на влага, който ми напомни за тунела под манастира. Най-после усетих пръстта върху голия си гръб. Разполагах само смиг да пресея потока на възвърналите ми се сетива и след това осъзнах всичко. Не бях сама! Гърбът ми беше притиснат до пръстта, но някой здраво ме държеше.