Изпепелена
Шрифт:
Той поклати глава:
– Би било необичайно за вампир да усети тъмните сили, с които една Тси Сгили разполага. Това е една от причините Неферет да се преструва успешно пред тях. Да усещаш скритите сили на Мрака е уникална дарба и би било ужасно трудно, ако не си близък с тях.
– Да, но Жриците от Висшия Съвет би трябвало да са в състояние да го направят. Все някоя ще може.
Каза го с много повече увереност, отколкото изпитваше. Всички знаеха, че Жриците в Съвета са избрани заради своята вярност, почтеност
Тя прочисти гърлото си:
– Добре, време е да се връщам в Дома на нощта и да се обадя до Венеция.
– После премести поглед към ръката му и крилото, което беше привързано зад гърба му.
– Боли ли много?
Той само изсумгя.
– Нахрани ли се?
Той кимна.
Тя просто преглътна тежко, като си спомни как почувства болката му, когато превързваше крилото му миналия път.
– Трябвала намеря някои медикаменти. За съжаление сигурно са точно в онази зала, в която пратих бедния пазач, което значи, че отново ще трябва да бъркам в дребния му мозък.
– Усещаш ли, че мозъкът му е малък?
Не видя ли как се беше загащил? Никой под осемдесет с нормален мозък не носи такива дядовски панталони, за-гащени до подмишниците. Казах ти, мозъкът му е колкото грахово зърно.
И тогава, за изненада и на двама им, Репхайм се засмя.
Харесва ми звукът от неговия смях. И преди собственият й мозък да заповяда на устата й да мълчи, тя се усмихна и изстреля:
– Трябва по-често да се смееш, приятно е.
Репхайм не каза нищо, но Стиви Рей не успя да разшифрова странния поглед, който й хвърли. Почувства се малко неудобно и стана от кухненския стол:
– Е, аз отивам за медикаментите. Ще оправя крилото ти, доколкото мога, ще взема храна и разни неща за теб и после се връщам, за да проведа супер далечни разговори. Стой тук, след малко се връщам.
– Предпочитам да дойда с теб - каза той и се изправи внимателно, като държеше ръката си до тялото.
– Може би ще ти бъде по-лесно, ако просто останеш тук.
– Да, но предпочитам да съм с теб - каза той тихо.
Стиви Рей почувства силно вълнение при тези думи, но
просто вдигна рамене и равнодушно отвърна:
– Добре, приготви се тогава. Но не мрънкай, ако те боли, като се разхождаш насам-натам.
– Аз не мрънкам.
Погледът му бс толкова преизпълнен с мъжка гордост, че беше неин ред да се засмее.
На път за вкъщи Стиви Рей се замисли за Зоуи и за следващия си план за действие. Това беше лесно. Ще се обади на Афродита. Независимо какви трагедии се разиграваха там.
Афродита без съмнение ще е набъркала носа си в центъра на събитията, особено щом се касае до Зоуи.
Значи следващата стъпка по спасяването на Зоуи бе планирана и сега тя можеше спокойно да мисли за Репхайм.
Наместването на счупеното му крило беше ужасно. Все още чувстваше пронизващата болка по рамото и гърба си. Дори след като намери шишенце с лидокаин и го изсипа цялото върху крилото и ранената си ръка, все още усещаше тъпата болка от счупването. Репхайм не беше казал нито дума по време на цялото мъчение. Просто извърна глава настрана и точно преди да докосне крилото му, попита:
– Ще направиш ли онова нещо с говоренето, докато ме превързваш?
– Какво нещо с говорене имаш предвид?
– попита тя.
Той й хвърли поглед през рамо и тя видя усмивка в очите
му:
– Говориш. И то много. Така че давай. Ще имам нещо много по-досадно, което да понасям, и няма да мисля за болката.
Тя му хвърли гневен поглед, но после се усмихна. Говори му през цялото време, докато почистваше раната и превързваше счупеното му крило. Беше се отдала напълно на словесното си излияние, без да казва нищо конкретно и с твърде много думи, за да понесе и гя по-леко болката, която двамата споделяха. Когато приключи, той я последва бавно и внимателно до изоставеното имение, а тя се опита да направи килера му малко по-уютен, като натъпка няколко одеяла, които беше задигнала от стаята на персонала в музея.
По-добре е да тръгваш. Не се тревожи за това.
Той взе последното одеяло от нея и просто се строполи върху купчината.
– Виж, ще сложа тук чантата с храната. Има само неща, които не се развалят бързо. И не забравяй да пиеш много сок и вода. Хидратацията е важна каза тя и изведнъж почувства безпокойство, че го оставя сам толкова слаб и уморен.
– Добре. Тръгвай.
– Тръгвам. Да. Отивам си. Ще се опитам да дойда пак утре.
Той кимна едва доловимо.
– Добре. Сега тръгвам.
Тя се обърна към вратата, но гласът му я спря:
– Трябва да говориш с майка си.
Стиви Рей се завъртя рязко:
Защо, по дяволите, го каза?
Той примига насреща й смутено, замисли се и най-после отвърна:
– Говореше за нея, докато ми превързваше крилото. Не помниш ли?
– Не. Да. Предполагам, че не съм внимавала особено за какво говоря. Понякога просто си движа устата, без да влагам мисъл.
– Стараех се да слушам теб, вместо болката.
– О!
Стиви Рей не знаеше какво да каже.
– Каза, че тя те мисли за мъртва. Аз просто...
– не успя да довърши той. Изглеждаше смутен, сякаш трябваше да разгадае непознат език. Просто си помислих, че трябва да й кажеш, че си жива. Тя би се зарадвала да го научи, нали?
– Да.
Гледаха се известно време, докато тя най-после успя да каже нещо:
– Чао! И не забравяй да се храниш.
А после буквално изтича навън.
– Защо, по дяволите, това, че спомена майка ми. ме накара да откача така?
– запита се Стиви Рей гласно.