Когато лъвът се храни
Шрифт:
— Разкажи ми за находището.
— Наричат го „разложения златоносен пласт“ или „банкета“, или „Хайделбергския златоносен пласт“, но в действителност златоносните пластове са три, а не само един. Разположени са един над друг подобно на пластове в сандвич.
— И в трите ли има злато с промишлено значение? — изстреля въпроса си Даф и Франсоа поклати глава.
Очите му блестяха, радваше се, че говори за злато и за добива му.
— Не, забравете външния пласт, там има само следи от злато. Но ето че след него идва главният златоносен пласт. Тук нещата
Франсоа разпалено се протегна през масата, от вълнение акцентът му се засили.
— Най-долният пласт е истинската златна мина, наричаме го „водещия златоносен пласт“. Дебел е само десетина сантиметра, в някои участъци съвсем се губи, но е много богат. Пълен е със злато като пудинг със сливи. Много е богат, Даф, казвам ти го и няма да ми повярваш, докато не го видиш!
— Вярвам ти — каза той. — А сега ми кажи откъде мога да получа част от този водещ пласт?
Франсоа моментално стана сериозен и замислен.
— Раздаден е. Целият е раздаден — отвърна той със съжаление. — Целият е разпределен на участъци с маркиращи колчета, идваш твърде късно.
— Значи така — каза Даф и сред събралите се възцари дълбока тишина.
Франсоа неспокойно се въртеше на стола си, хапеше върховете на мустаците си, загледан в канчето си. Даф и Шон безмълвно чакаха, очевидно беше, че той се бори със себе си, раздиран от лоялност към две страни. По едно време отвори уста и веднага я затвори, духна кафето си, за да го охлади, и топлината се отдели във вид на пара.
— Имате ли пари? — изстреля въпроса си изненадващо рязко.
— Да — отговори Даф.
— Господин Храдски отиде в Кейптаун, за да вземе пари. Той има списък със сто и четиридесет концесии, които ще купи, когато се върне. — Франсоа млъкна виновно. — Казвам ви го само защото съм ти задължен.
— Да, знам — прошепна приятелят му.
Франсоа шумно пое дъх и продължи:
— На първо място в списъка на господин Храдски има един блок от концесии, които принадлежат на една жена. Тя желае да ги продаде и те са най-перспективните в цялото находище…
— Продължавай? — окуражи го Даф.
— Тя откри хотел на около три километра оттук на брега на Наталския минерален извор. Казва се госпожа Раутенбах, кухнята й е много добра. Можете да отидете там и да се нахраните.
— Благодаря ти, Франсоа.
— Няма защо, бях ти задължен — отвърна навъсено Франсоа, но след това настроението му се промени и той се усмихна под мустак. — Даф, ще ти хареса, страхотна жена е.
Шон и Даф отидоха да обядват в заведението на госпожа Раутенбах. То бе барака, облицована с небоядисана гофрирана ламарина, а фирмата над верандата, изписана с червени и златни букви, гласеше: „Хотел «Кенди». Висококачествена кухня. Безплатен тоалет. Забранено за пияници или коне. Собственик г-жа Кендела Раутенбах“.
Измиха се в емайлирания леген, поставен на верандата, избърсаха се с безплатната хавлиена кърпа и се сресаха пред безплатното огледало на стената.
— Как
— Екстра — каза Шон, — но не и миризмата, която идва от теб. Кога си се къпал за последен път?
Влязоха в трапезарията и видяха, че тя е почти пълна, но до стената в далечния й край имаше свободна маса. В помещението бе горещо и въздухът бе наситен с тютюнев дим и миризма на зеле. Прашни брадати мъже се смееха и викаха, а други се хранеха мълчаливо и с апетит. Двамата прекосиха помещението и към тях се приближи цветнокожа сервитьорка.
Роклята й бе мокра под мишниците.
— Бихте ли ни дали менюто?
Момичето насмешливо изгледа Даф.
— Днес имаме бифтек с пюре от картофи и пудинг за десерт.
— Донесете ни.
— Друго и да искате — няма — увери го момичето и заситни към кухнята.
— Обслужването е добро — отсече ентусиазирано Даф. — Остава да се надяваме, че и храната, и собственичката ще са от същата висока класа.
Месото бе жилаво, но с много подправки, а кафето — силно и сладко. Хранеха се с апетит, докато в един момент Шон, който седеше с лице към кухнята, застина. Разнесе се шушукане.
— Ето я — каза той.
Кенди Раутенбах беше висока пищна блондинка с безупречна скандинавска кожа. Отпред блузата й и задната част на полата й бяха приятно изпънати. Тя усещаше, без да се смущава от това, че всички очи в помещението се бяха втренчили точно там. Носеше черпак, който врътна заплашително към първата ръка, която се протегна да ощипе заобления й ханш. Ръката се отдръпна, Кенди се усмихна мило и продължи да се придвижва между масите. Спираше от време на време, за да побъбри с клиентите си, и беше ясно, че много от тези самотни мъже идваха тук не само за да се хранят. Поглъщаха я с поглед и се хилеха от удоволствие, когато тя ги заговаряше. Стигна до масата на Шон и Даф и двамата се изправиха. Кенди примига изненадано.
— Седнете, моля. — Дребният жест на внимание я трогна. — Вие сте нови тук?
— Пристигнахме вчера — усмихна й се Даф. — А начинът, по който приготвяте бифтека, ме накара отново да се почувствувам като у дома.
— Откъде сте?
Тя ги огледа с едва доловим оттенък на нещо повече от професионален интерес.
— Пристигнахме от Натал, за да поразгледаме как е тук. Това е господин Кортни — интересува се от възможности за инвестиции и смята, че тези златоносни находища биха могли да поемат част от капитала му.
Шон едва се сдържа да не зяпне от изненада, но веднага зае леко надменната поза на заможен банкер. Даф продължи да говори:
— Не бихте ли се присъединили към нас за няколко минути, госпожо Раутенбах?
Изтегли един стол за нея и Кенди се поколеба.
— Трябва да проверя кухнята — може би след това.
— Винаги ли лъжеш така, без да ти мигне окото? — с възхищение го попита Шон, когато останаха сами.
— Не казах нищо, което да не е вярно.
— Да, обаче начинът ти на изразяване… По дяволите, как ще мога да се вживея и да изиграя ролята, която ми отреди?