Когато лъвът се храни

Смит Уилбур

Изля мъката си в мрака. И тогава в пристъп на облекчение, силен като бурното течение на реката под него, усети как пърхат крилцата на пеперудата зад очите му. Топлината и сивата мъгла го обгърнаха и той се отпусна на колене в калта.

32

Шон взе малко неща със себе си: завивки, пушка и резервен кон. Два пъти губи в тъмното пътя за фермата на Мбиджейн, но конят и двата пъти го намери. Зулусът беше издигнал голямата си, подобна на пчелен кошер колиба, покрита с трева, далеч от жилищата на другите слуги, защото

бе от кралско потекло. Когато Шон най-сетне стигна до нея и извика, изминаха няколко минути, през които се чуваше сънлив тропот и мърморене, преди Мбиджейн да се появи. Беше се завил с одеяло и в ръката си държеше стара керосинова лампа.

— Какво има, господарю?

— Пътник съм, Мбиджейн.

— За къде?

— Накъдето ми видят очите. Ще тръгнеш ли с мен?

— Да си взема копията — отговори му той.

Когато стигнаха Лейдибург, старият Пай все още седеше в кабинета си в банката. Броеше златните лири и ги подреждаше на купчинки. Ръцете му ги докосваха така нежно, сякаш бяха тялото на любимата жена. Когато Шон блъсна вратата с рамо, той бързо посегна към отвореното чекмедже.

— Не си прави труда — каза Шон и Пай гузно махна ръката си от револвера.

— Боже господи! Не те познах, момчето ми.

— Колко има в сметката ми? — попита Шон, пренебрегвайки обичайните любезности.

— Нали знаеш, че работното време на банката е свършило.

— Виж какво, господин Пай, много бързам. Колко имам?

Пай се измъкна от стола си и прекоси помещението. Застана пред големия стоманен сейф. Като прикриваше ръцете си с тяло, набра комбинацията и отвори вратата му. Извади голямата счетоводна книга.

— Картър… Клъуити… Кортни — мърмореше тъй, докато обръщаше страниците. — Е… Ада… Гарик… Шон. А, ето те. Хиляда двеста деветдесет и шест лири и осемдесет и осем пенса, разбира се, трябва да се имат предвид неизплатените сметки в магазина за миналия месец.

— Тогава да приемем, че са хиляда и двеста — каза Шон. — Искам ги веднага и докато ги броиш, можеш да ми дадеш писалка и хартия.

— Заповядай, вземи си от писалището.

Седна на бюрото, избута настрана купчинките златни монети, топна перото в мастилницата и започна да пише. Като свърши, вдигна очи и погледна стария Пай.

— Подпиши като свидетел, моля те.

Пай взе листа и прочете написаното. Лицето му застина от изненада.

— Даваш своя дял — половината от Теунис Краал и всичкия си добитък на първородното дете на брат си! — изрева той.

— Точно така, моля те, подпиши като свидетел.

— Трябва да си полудял! Та ти се отказваш от цяло състояние. Помисли си само какво правиш! Помисли за бъдещето си. Надявах се, че двамата с Одри… — Той млъкна, после продължи: — Не ставай глупак, момко.

— Моля да се подпишеш за свидетел, господин Пай — каза Шон и Пай бързо се подписа, мърморейки. — Благодаря ти.

Шон сгъна документа, постави го в един плик и го запечата. Прибра го във вътрешния си джоб.

— Къде са парите?

Пай бутна към него една брезентова торба. На лицето му беше изписано отвращение — не обичаше да си има работа с глупаци.

— Преброй ги.

— Взимам

ги на твоя честна дума — каза Шон и подписа разписката.

Той мина покрай пазарните кошари. Излезе от града, изкачи се на възвишението и пое към Питърмарицбург. Мбиджейн подтичваше отстрани на коня, водейки резервния кон. Спря на върха на билото. Вятърът беше прогонил облаците и звездите блестяха. Виждаха града под тях, в който тук-там проблясваха светлинки.

„Трябваше да се сбогувам с Ада“ — помисли си Шон. Огледа долината към Теунис Краал. Не се виждаше никаква светлина. Докосна писмото във вътрешния си джоб.

— Ще го пусна по пощата в Питърмарицбург, адресирано за Гари — каза той на глас.

— Господарю? — обади се Мбиджейн.

— Казах „дълъг път ни чака, да тръгваме“.

— Да — съгласи се той. — Да тръгваме.

Част втора

Уитуотърс Ранд

1

Тръгнаха на север от Питърмарицбург и предприеха продължително изкачване през брулената от ветровете савана към планините. На третия ден видяха Дракенсберг, нащърбен и черен, като зъба на акула.

Беше студено. Загърнат в кароса си Мбиджейн вървеше на известно разстояние след Шон. Откакто бяха излезли от Питърмарицбург, бяха разменили може би само двадесетина думи, защото Шон бе погълнат от тежки мисли. Зулусът дискретно се държеше настрана. За човек, зарязал дома си и добитъка си без надзор, той не изпитваше никакво негодувание. Мбиджейн просто бе тъжен — бе оставил в леглото си една дебела жена, за да тръгне с Шон.

Мбиджейн откопча кутийката си за енфие, направена от кратунка, стисна малко от него между пръстите си и деликатно го смръкна. Погледна нагоре към планините. Залезът оцветяваше снега по върховете им в розово. Не след дълго щяха да си направят бивак, а можеше и да се откажат от него. Нямаше никакво значение.

Шон продължи да язди и след като се стъмни. Пресякоха още един овраг и видяха светлините в долината под тях.

„Дънди“ — механично отбеляза Шон. Не направи усилие да подкара коня си по-бързо. Вече усещаше мириса на пушека от каменовъглената мина — той полепваше като гъст катран по гърлото му. Навлязоха в главната улица. Градът изглеждаше запустял. Шон не възнамеряваше да пазарува, щеше да си устрои бивак в долната част на Дънди, но когато стигна хотела, промени решението си. Тук беше топло и се носеше смях, чуваха се гласове на хора. Изведнъж почувствува, че пръстите му са се вдървили от студ.

— Мбиджейн, поеми коня. Намери място за нощуване извън града и запали огън, за да мога да те видя в тъмното.

Шон слезе от седлото и влезе в бара. Помещението беше пълно, повечето посетители бяха миньори. Забеляза сивия въглищен прах, проникнал дълбоко в кожата им. Изгледаха го без любопитство. Прекоси салона и застана на бара. Поръча си бренди. Бавно отпиваше от него, като не се опитваше да се включи в шумните разговори около него.

Пияницата беше нисък човек, но мастит, широкоплещест и набит. Трябваше да се изправи на пръсти, за да прегърне Шон през врата.