Когато лъвът се храни

Смит Уилбур

— Шон, виж, папуняк.

— Да, отдавна го видях. Мъжки е.

Птицата литна пред конете, беше в шоколадово и черно с бели криле, главата й се издигаше като етруски шлем.

— Как разбра?

— Ами че по бялото на крилете й.

— Всички имат бяло на крилете си.

— Не е така — само мъжките.

— Е, ама всичките, които аз съм виждал, са имали бяло на крилете си — каза колебливо Гарик.

— Вероятно никога не си виждал женска. Те са голяма рядкост. Не излизат често от гнездата си.

Уейт Кортни се усмихна и се обърна на седалката

си.

— Гари е прав, Шон, не можеш да ги познаеш по цвета на перушината им. Мъжкият просто е малко по-голям.

— Нали ти казах — храбро се обади Гарик, почувствувал подкрепата на баща си.

— Ти всичко знаеш — измърмори саркастично Шон. — Сигурно си го прочел във всичките тези книги, които гълташ, а?

Брат му самодоволно се усмихна.

— Виж, ето влака.

Той се спускаше по стръмния склон, влачейки дълга пухкава опашка от дим. Уейт подкара конете в тръс.

Спуснаха се при бетонния мост над реката Бабуун Строом.

— Видях жълта риба.

— Змиорка беше, и аз я видях.

Реката беше границата на земята на Уейт. Преминаха по моста и се озоваха на другата страна. Пред тях се простираше Лейдибург. Влакът навлизаше в града покрай яхърите за продажба на добитък, той изсвири и изстреля облаче пара високо във въздуха.

Градът се бе разпрострял на доста голяма територия, всяка къща бе оградена от собствена овощна и зеленчукова градина. В която и да е от широките улици можеше да навлезе стадо от тридесет и шест глави едър рогат добитък. Къщите бяха от жълто-кафяви тухли или с варосани стени, със сламено-катранени покриви или от гофрирана ламарина, боядисана в зелено или в тъмночервено. Площадът беше в центъра и шпилът на църквата беше пъпът на Лейдибург. Училището беше в далечния край на града.

Уейт пусна конете в лек тръс по главната улица. По тротоарите имаше само няколко души, те крачеха под пищните дървета по протежение на улицата и всеки от тях извикваше по нещо за поздрав към Уейт. Той махваше с камшика към мъжете и вдигаше шапка на жените, но не много високо, за да не се види плешивото му теме. Магазините в центъра на града бяха отворени, а пред своята банка стърчеше Дейвид Пай. Беше облечен в черно като агент на погребално бюро.

— Добро утро, Уейт.

— Добро утро, Дейвид — викна Уейт с малко престорена сърдечност. Не бяха минали дори шест месеца, откакто беше изплатил и последното си погашение по ипотеката за Теунис Краал, и споменът за заема още бе пресен в съзнанието му. Почувствува се неловко като току-що освободен затворник, който среща на улицата началника на затвора.

— Можеш ли да се отбиеш при мен, след като оставиш момчетата си?

— Само приготви кафето — съгласи се Уейт. Беше добре известно, че при Дейвид Пай на посетителите не се поднасяше кафе. Файтонът продължи надолу по улицата, зави наляво в долния край на църковния площад, мина покрай съда и се спусна към ниското, където беше училищното общежитие.

В двора имаше шест шотландски каруци и файтони-четириколки. Около тях се трупаха малки момчета и момичета, които разтоварваха багажа си. Бащите се бяха събрали в единия край

на двора. Бяха мъже със загорели лица, грижливо вчесани бради, чувствуващи се неловко в костюмите си, по които още личаха гънки от дългото висене по гардеробите. Тези мъже живееха твърде далеч, за да можеха децата им да пътуват всеки ден до училище. Земите им се простираха чак до брега на реката Тугела, а от другата страна — до края на платото, на половината път до Питърмарицбург.

Уейт спря файтона, скочи от него и разхлаби сбруята на конете. Шон скочи на земята и се затича към най-близката групичка момчета. Уейт отиде при мъжете, те го обградиха отвсякъде, поздравиха го с усмивки и се изредиха да се ръкуват с него. Гарик седеше самичък на предната седалка на файтона, кракът му стърчеше вдървено пред него и раменете му се бяха свили, сякаш искаше да се скрие.

След известно време Уейт се обърна. Видя Гарик да седи сам и понечи да хукне, но моментално спря. Очите му затърсиха сред рояка дребни тела и откриха Шон.

— Шон.

Момчето спря по средата на оживена дискусия.

— Да, татко.

— Помогни на Гари да свали куфара.

— Е, ама, тате — сега си говорим.

— Шон! — озъби се Уейт.

— Добре, отивам.

Поколеба се още един миг и отиде при файтона.

— Хайде, Гари. Подай ми куфарите.

Гарик се надигна и тромаво се прекачи през облегалката. Подаде багажа на брат си, който го подреди до колелото, след което се обърна към групичката, която го бе последвала.

— Карл, можеш да вземеш това. Денис, поеми кафявата чанта. Дръж я здраво, приятелю, вътре има четири буркана мармалад — нареждаше Шон. — Хайде, Гари.

— Шон, знаеш ли какво? — каза високо Карл. — Татко вече ми разреши да стрелям с карабината му.

Шон се закова, после повече с надежда, отколкото с увереност каза.

— Не ти е разрешил!

— Разреши ми — заяви щастливо Карл.

Гарик ги настигна и всички зяпнаха Карл.

— Колко пъти ти даде да стреляш? — попита някой със страхопочитание.

За малко да каже „шест“, но бързо се отказа.

— О, много — колкото си искам.

— Ще започнеш да се отнасяш небрежно с пушката — баща ми казва, че ако започнеш да стреляш твърде рано, никога няма да станеш добър стрелец.

— Досега нямам нито едно неточно попадение — озъби му се Карл.

— Хайде — обади се Шон още веднъж, никога през живота си не беше изпитвал такава завист.

Карл забърза след него.

— Обзалагам се, че никога не си стрелял с карабина, Шон, обзалагам се, че не си, а?

Усмихна се загадъчно, докато търсеше нова тема за разговор, ясно му бе, че Карл ще го преследва до дупка.

Едно момиче се затича от верандата на общежитието, за да го посрещне.

— Това е Ана — каза Гарик.

Тя имаше дълги, слаби, загорели крака, полата й се преплиташе в тях, докато тичаше. Косата й бе черна, лицето — дребничко, с волева брадичка.

— Здрасти, Шон.

Шон изсумтя. Тя се лепна за него, като подтичваше, за да не изостане.

— Добре ли прекара ваканцията?