Когато лъвът се храни
Шрифт:
— Шон, виж ей там — при храсталака! — Гласът му трепереше от възбуда.
— Какво има? — Брат му погледна изненадано. И тогава го забеляза.
— Тинкър, стой мирен. — Гарик хвана нашийника на кучето и завъртя главата му, за да не види животното и да не го подгони. — Това е най-голямата стара Inkonka 2 в света — прошепна той.
Шон беше прекалено съсредоточен, за да му отговори.
Антилопата внимателно си проправяше път през храсталака. Беше голям мъжкар, почернял от старост, петната на хълбоците
2
Inkonka — южноафриканска антилопа. — Б.пр.
— Ей, видя ли го — какви рога имаше!
— Да е толкова близо до дома и да не подозираме за съществуването му.
Те скочиха и продължиха да говорят възбудено. Тинкър се зарази от вълнението им. Обикаляше ги и лаеше. След първите няколко мига на объркване Шон овладя положението просто като надвика противниковата страна.
— Обзалагам се, че се крие в оврага всеки ден. Уверен съм, че стои там целия ден и излиза само през нощта. Я да отидем да проверим.
Поведе брат си надолу по склона.
В края на храсталака, в една тъмна и хладна малка пещера, сред високата растителност те откриха скривалището на мъжката антилопа. Земята бе утъпкана от копитата й и покрита с изпражненията й. На мястото, където бе лежала, се бяха очертали контурите на тялото. По постелята от листа бяха останали няколко косъма със сиви връхчета. Шон клекна и взе един.
— Как ще го хванем?
— Можем да изкопаем дупка и да сложим в нея заострени колове — предложи разпалено Гарик.
— Кой ще я изкопае — ти ли? — попита Шон.
— Би могъл да помогнеш.
— Ще трябва да е доста голяма — каза загрижено Шон.
Двамата замълчаха, докато преценяваха колко труд ще отиде за изкопаването на такъв капан. Отхвърлиха идеята.
— Можем да вземем другите деца от града и да подгоним животното с нашите пики — каза Шон.
— Колко пъти сме ходили с тях на лов? Сигурно стотици, а не сме хванали дори една малка южноафриканска антилопа — да не говорим за голяма антилопа. — Гарик се поколеба, но продължи: — Освен това спомни си какво направи онази голяма антилопа на Франк ван Есен, а? Когато спря да го мушка, трябваше да набутат всичките му черва в дупката на стомаха му!
— Страх ли те? — попита брат му.
— Хич даже! — възмути се той и бързо добави: — Леле, почти се е стъмнило. Я по-добре да побързаме.
Двамата се спуснаха в долината.
2
Шон лежеше в стаята и зяпаше в тъмния продълговат прозорец. Луната приличаше на резен от пъпеш. Не можеше да заспи — още мислеше за голямата антилопа. Чу как родителите му минаха покрай вратата на спалнята. Мащехата му каза нещо и баща му се засмя, смехът на Уейт Кортни прозвуча като далечна гръмотевица.
Шон чу как затвориха вратата на стаята си и седна в леглото.
— Гари.
Никакъв отговор.
— Гари.
Взе един ботуш и го хвърли. Чу изсумтяване.
— Гари.
— Какво бе? — ядосано попита той със сънлив глас.
— Тъкмо си мислех — утре е петък.
— Е, и какво?
— Мама и тате ще ходят в града. Няма да ги има цял ден. Можем да вземем ловната пушка и да устроим засада на голямата антилопа.
Леглото на Гарик изскърца разтревожено.
— Ти си луд! — Той не можеше да скрие изненадата си. — Тате ще ни убие, ако ни хване с ловната пушка.
Още докато изричаше тези думи, съзнаваше, че ще трябва да намери по-силен аргумент, за да разубеди брат си. Шон винаги се опитваше да избегне наказанието, но шансът да пипнат голяма антилопа си заслужаваше дори риска да изпитат здравата десница на баща си. Гарик лежеше неподвижно в леглото и подбираше подходящите думи.
— Освен това тате държи патроните заключени.
Доводът бе добър, но Шон го обори.
— Знам къде има два патрона, които е забравил в голямата ваза в трапезарията. Стоят там повече от месец.
Момчето се изпоти. Вече усещаше камшика, увит около хълбоците си, и чуваше как баща му брои ударите: осем, девет, десет.
— Шон, моля те, да измислим нещо друго…
На другия край на стаята брат му се намести удобно на възглавниците. Решението беше взето.
3
Уейт Кортни подаде ръка на съпругата си, за да се настани на предната седалка на файтона. Потупа я нежно по рамото и мина от другата страна, за да седне на мястото на кочияша. Спря за момент, погали конете и намести шапката на плешивата си глава. Беше едър мъж и докато се качваше, файтонът се наклони от тежестта на тялото му. Взе юздите и се обърна със засмени очи към близнаците, застанали един до друг на верандата.
— Господа, ще ви бъда много благодарен, ако не направите някоя беля, докато отсъствуваме с майка ви.
— Да, тате — послушно отговориха и двамата.
— Шон, ако пак ти се прииска да се покатериш по големия евкалипт, бори се с него, човече, бори се!
— Добре, татко.
— Гарик, никакви експерименти с производство на барут — ясно ли е?
— Да, татко.
— И не си придавай такъв невинен вид. Това много ме плаши!
Уейт докосна с камшика лъскавите заоблени хълбоци на коня и файтонът потегли по пътя за Лейдибург.
— Не ни забрани да пипаме ловната пушка — прошепна Шон. — Я иди да видиш дали слугите са тук — ако ни видят, ще вдигнат врява. След това застани до прозореца на спалнята и аз ще ти я подам.
Двамата спориха по целия път до подножието на стръмния склон. Шон носеше ловната пушка, преметната през рамо, като придържаше приклада й с двете си ръце.
— Идеята беше моя, нали — предяви той претенциите си.
— Но аз пръв видях голямата антилопа — протестира Гарик. Отново бе събрал смелост, с всяка измината крачка страхът му от наказание избледняваше.