Кутия за енфие
Шрифт:
— Благодаря ви за любезната грижа, инспекторе — все така безизразно и хладно отвърна мадам де Вол.
Дюран се обърна към Димов.
— Имате ли някакви въпроси?
— Само един… Госпожо, какви бяха вашите лични отношения с Периа?
Жената го погледна враждебно.
— Аз бях негова любовница, ако толкова ви интересува — отвърна тя предизвикателно.
— И кое по-рано? Сътрудничеството или личната връзка?
— Познавам Периа от пет години. Той постепенно неусетно ме въвличаше в своите комбинации.
— Хубаво
Дюран стана нетърпеливо от мястото си.
— Пази я добре! — обърна се той към Жан. — Скоро ще тръгнем.
Двамата инспектори слязоха в барчето на хотела и седнаха на една уединена маса. Дюран изглеждаше възбуден и раздразнен, с някаква непозната охота глътна едно двойно уиски.
— Избра най-добрата позиция! — каза той враждебно.
— А вие какво очаквахте?
— Очевидно не вярва, че Кулон е жив. И е решила да рискува. В края на краищата какво повече може да губи?
— Да, прав бте.
— И излиза, че това не е случайно убийство. Тя го е обмислила предварително и си е организирала доста добро алиби. Защо е взела бързия влак за Лион, а не експреса? Очевидно, за да може да го настигне някъде по пътя.
— В чантата й наистина имаше билет за влак — каза Димов.
— Не се съмнявам. И наистина са я посрещнали на лионската гара. Но и това няма да я спаси, само ще отежни положението й.
Но Димов едва го чу, вглъбен в някаква своя мисъл. Дюран изглежда, че забеляза това, защото запита:
— Какво ви тормози? Пак някакви съмнения?
— Всъщност само едно. И все пак доста солидно. Защо в крайна сметка такава умна и пресметлива жена като нея се е решила на толкова опасна и рискована постъпка? Защо го е убила?… Едно е да те съдят за предумишлено убийство, друго — за съучастничество в грабежи.
— Хайде сега! — Дюран го погледна учудено. — Та нали всъщност вие лансирахте тая хипотеза, че мадам де Вол е убила Кулон?
— Да, наистина… Но тогава още не знаех, че е толкова пресметлива и умна.
— И все пак тя е жена — каза Дюран сърдито. — Имала е кариера, обществено положение, пари… Насителка е на Почетния легион… И изведнъж — свалена в калта, смазана, опозорена. Коя жена би могла да се примири с такова положение? И не само жена.
— Да, на пръв поглед всичко е така, както вие го казвате. И все пак не ми прилича на човек, който се поддава на чувствата си. Способна е да пресметне хладнокръвно плюсовете и минусите на всяко свое дело. Да, сетих се какво исках да ви попитам. Прието ли е на френски жена да каже за себе си „любовница“?
— Не, разбира се… Би трябвало да каже „приятелка“. Но тя очевидно си търси оправдание… Жертва на чувствата или нещо подобно. Плитка игра.
— Не е толкова плитка. Всеки съд е чувствителен за такива мотиви. А като се има пред вид, че всъщност
— Не! — прекъсна го яростно Дюран. — Няма да се отскубне!… Ще намеря начин да я изоблича. Ще разруша из основи нейното нескопосно алиби?
— Това ще бъде дълга и безнадеждна война… Не знам дали ще ви стигнат нервите.
— Не се съмнявайте в това.
— Прави ми впечатление, че сте по-безпощаден към жените — усмихна се Димов, — отколкото към милионерите.
— Много естествено. Милионер с удоволствие бих станал. Но жена, никога.
— Искате ли да направим един експеримент? — запита Димов внезапно.
— Какъв експеримент?
Поспориха малко дали тоя експеримент е уместен и какво би могъл да им донесе. Най-сетне Дюран неохотно се съгласи. След малко те бяха отново в апартамента, в който проведоха разпита. Мадам де Вол седеше на същото място, сякаш не бе помръднала милиметър. На гладкото й лице не се бе появила дори най-малката гънчица на умора или страдание. Сега Димов я гледаше малко стреснат. И последните сенки на съчувствие бяха излетели от душата му. „Нима това е наистина жена? — мислеше той смутено. — Едва ли!“
— Пригответе се да вървим! — каза Дюран.
След това се изправи пред мадам де Вол и добави сухо:
— Госпожо, току-що ми съобщиха, че Кулон е починал. Сега вие ще отговаряте не за опит за убийство, а за убийство.
За едно мигновение нещо се появи в непроницаемите очи на мадам де Вол. Колкото и кратко да беше то, двамата мъже много добре го забелязаха. Като излязоха в коридора, Димов веднага запита:
— Видяхте ли?
— Много добре видях. Тя се зарадва.
— Точно така!… Но защо?… Сега нали наистина ще отговаря за убийство? И толкова ли е глупава, за да не го разбере?
— Знам ли? — измърмори Дюран. — Може ли човек да разбере женската логика? Може би просто се зарадва, че не съществува вече против нея никакъв жив свидетел.
— Но това е лишено от логика!… Ние приехме, че тя е убила Кулон, за да не я издаде. Но опитът излезе несполучлив, успяхме да я надхитрим. Тя направи пред нас пълни самопризнания. Сега в неин интерес е Кулон да остане жив. Така поне няма да отговаря за убийство.
— Жените са малко нещо като децата, колега… Все им се струва, че като отложат бедата, тя по някакъв начин ще им се размине.
Но Димов едва го чу.
— Защо наистина? — измърмори той омърлушено.
С бързия спортен самолет те пристигнаха в Париж към полунощ. Чакаха ги две коли — едната за инспекторите, другата, достатъчно осигурена и бронирана, за мадам де Вол и другите сътрудници. За тяхно щастие нямаше журналисти, бяха успели да си спестят поне тая неприятност.
— Искате ли да ви заведа при халите? — запита Дюран. — Не може един истински гост на Париж да не опита нашата лучена супа.
— Сигурно е пълно с чужденци.