Махалото на Фуко
Шрифт:
Мисля, че ставаме това, което нашият баща ни е учил в далечните времена, когато не се е грижел за възпитанието ни. Формираме се от отпадъците на мъдростта. Бях на десет години и исках родителите ми да ме абонират за един седмичник, който публикуваше шедьоврите на литературата в комикси. Не от стиснатост, а по-скоро от недоверие към комиксите баща ми се опита да се измъкне. „Целта на това списание, заявих аз, цитирайки мотото на поредицата, защото бях хитро и съобразително дете, е всъщност да възпитава по приятен начин.“ Баща ми, без да вдига поглед от своя вестник, каза: „Целта на твоето списание е като целта на всички вестници — да се продава колкото може повече.“
От този ден станах недоверчив.
Тоест съжалих, че съм бил доверчив. Че съм се оставял да бъда впримчен от страст към разума. Такава е доверчивостта.
Не
Недоверчивостта не изключва любопитството, напротив, то помага. Не вярвах на веригите от идеи, но ми допадаше тяхната полифоничност. Достатъчно е да не вярваш в две идеи, и те, и двете фалшиви, могат да се сблъскат, създавайки един приятен интервал или един diabolus in musica 63 . Не уважавах идеите, за които другите залагаха живота си, но две-три идеи, които не уважавах, можеха да образуват мелодия. Или ритъм, а още по-добре джаз.
По-късно Лия щеше да ми каже:
63
Diabolus in musica (лат.) — дяволът в музиката, трудно за изпълнение място.
— Ти винаги се движиш по повърхностите. Ако понякога изглеждаш дълбок, то е защото си напластил много от тях и създаваш впечатлението за нещо солидно, но ако беше наистина солидно тяло, не би могъл да стоиш на краката си.
— Значи мислиш, че съм повърхностен?
— Не, отговори ми тя, — това, което другите наричат „задълбоченост“, е само тесеракт, четириизмерен куб. Влизаш от едната страна, излизаш от другата и се озоваваш в един свят, който е несъвместим с твоя.
(Лия, не зная дали ще те видя отново, сега, когато Те са влезли от погрешната страна и са нахлули в твоя свят, и то по моя вина: излъгах ги, че там има пропасти, понеже Те, от слабост, искаха така.)
Какво наистина съм мислел преди петнадесет години? Съзнавайки, че не вярвам, се усещах виновен пред останалите, които вярваха. Тъй като разбрах, че са прави, реших да вярвам, както се взима аспирин. Вреда няма, а ставаш по-добър.
Озовах се насред Революцията, или поне сред най-прекрасната имитация на революция, която някога е съществувала, търсейки почтена вяра. Реших, че почтеното е да участвувам в митингите и демонстрациите, виках наред с другите „еснафи, фашисти, светът ще ви очисти“, не съм мятал нито чакъл, нито сачми, защото винаги съм се страхувал, че направя ли нещо на другите, и те ще ми отвърнат със същото, но изпитвах някаква духовна възбуда да тичам по централните улици, когато полицията ни нападаше. Прибирах се вкъщи с неясното чувство за изпълнен дълг. По време на митингите не успявах да се пристрастя към споровете, които противопоставяха различните групировки: подозирах, че ще е достатъчно да намеря точния цитат, за да премина от едната към другата. Приятно ми беше да откривам нужните цитати. Играех си с тях.
Понеже ми се беше случвало понякога, по време на демонстрациите, да заставам зад един или друг плакат, за да последвам някое момиче, което ме вълнуваше в момента, заключих, че за мнозина от другарите ми политическата борба е всъщност сексуално изживяване, а сексът беше страст. Аз исках да изпитвам само любопитство. Истина е, че докато четях за Тамплиерите и за различните жестокости, които им приписваха, бях попаднал на твърдението на Карпократ 64 , че за да се освободиш от тиранията на ангелите, господари на всемира, трябва да извършиш най-различни низости, скъсвайки с всички задължения към света и със собственото си тяло, и че само извършвайки всички тези действия, душата може да се отърси от своите страсти и да се върне към първоначалната си чистота.
64
Карпократ (II–III в.) — един от главните теоретици
Докато измисляхме Плана, открих, че мнозина завладени от Тайната, за да стигнат до Просветлението, поемат по този път. Но Алистър Кроули, когото са обявили за най-покварения човек на всички времена и който следователно е правел всичко възможно с поклонниците от двата пола, притежавал според неговите биографи само отвратително грозни жени (предполагам, че същото е важало и за мъжете) и оставам с подозрението, че никога не е правил любов пълноценно.
Навярно зависи от отношението между жаждата за власт и половата импотентност. Маркс ми беше симпатичен, защото бях сигурен, че много се е забавлявал, когато е спял със своята Жени. Това се чувствува от свободния му начин на писане и от хумора му. Веднъж обаче, когато в коридора на университета казах, че резултатът от това да спиш непрекъснато с Крупская може да бъде само тухла като „Материализъм и емпириокритицизъм“, щях да бъда разкъсан и обявен за фашист. Озъби ми се едно високо момче с татарски мустаци. Много добре го помня, сега е избръснал и лицето, и главата си и членува в една комуна, където плетат кошници.
Описвам тогавашните настроения само за да възкреся душевното състояние, в което започнах да сътруднича на „Гарамонд“ и се сприятелих с Якопо Белбо. Пристигнах там като човек, който се занимава с текстове за истината, за да се подготвя да чета техните коректури. Смятах, че при цитата „Аз съм вечно Съществуващият“ основният проблем е в това къде да се поставят кавичките — дали през „аз“ или пред „вечно“.
Затова моят политически избор беше филологията. Миланският университет по това време беше между най-добрите. Докато в останалата част на страната студентите нахлуваха в аудиториите и обсаждаха професорите с искането да говорят само за пролетарската наука, при нас, с малки изключения, действуваше един конституционен пакт, иначе казано, един териториален компромис. Революцията владееше външната зона — централната аула и големите коридори, докато Официалната култура се беше оттеглила, защитена и осигурена, във вътрешните коридори и по горните етажи и продължаваше да говори, сякаш нищо не се бе случило.
Това ми позволяваше да прекарвам сутрините долу и да участвувам в споровете за пролетарската наука, а следобедите, горе, да практикувам традиционното знание. Живеех си спокойно в тези два успоредни свята и изобщо не чувствувах вътрешни противоречия. И аз като другите вярвах, че сме на прага на едно справедливо общество, но си казвах, че в това общество би трябвало да функционират (много по-добре от преди) например влаковете, а дългокосите, които ме заобикаляха, изобщо не се учеха да хвърлят въглища в пещта, да сменят коловози, да разработват разписания. Все някой трябваше да бъде готов да управлява влаковете.
Не без известни угризения на съвестта аз се чувствувах като някакъв Сталин, който се подсмихва под мустак и си мисли: „Давайте, давайте, нещастни болшевичета, а пък аз ще уча в Тбилиската семинария и после ще ви определям петилетките.“
И може би тъкмо защото сутрин живеех сред ентусиазъм, следобед отъждествявах знанието с недоверието. Затова реших да уча нещо, което би ми позволило да казвам само неща, основаващи се на документи, а не неща от областта на вярата.
Почти случайни обстоятелства станаха причина да завърша един семинар по средновековна история и да избера за тема на дипломната си работа процеса срещу Тамплиерите. Бях се запалил по историята на Рицарите от Храма още в момента, в който попаднах на първите документи. В тези дни, когато се разгаряше борба срещу властта, дълбоко ме възмущаваше историята на този процес, основаващ се на, меко казано, бездоказателствени твърдения, по време на който Тамплиерите са били изпратени на кладата. Но много бързо открих, че цяла тълпа ловци на тайни се бе впуснала да ги търси навсякъде, и то без да разполага с никакви доказателства. Този потоп от измислици предизвикваше моята недоверчивост и реших да не си губя времето с ловците на тайни и да се придържам само към източниците от епохата. Тамплиерите бяха монашеско-рицарски орден, който е съществувал, докато го е признавала Църквата. Щом Църквата бе отлъчила ордена, и то преди седем века, Тамплиерите не можеха да съществуват или пък ако съществуваха, вече не бяха Тамплиери. Така направих списък на повече от сто книги, но в края на краищата прочетох само тридесетина.