Махалото на Фуко
Шрифт:
Напред, през залите на занаятите, на енергията, на електричеството, все едно не бих могъл да се скрия между тези стъклени шкафове. Колкото по-ясно съзирах същността на изложените предмети, толкова по-силно ме обхващаше тревогата, че няма да успея да намеря скривалище, от което да проследя среднощните прояви на техния съкровен смисъл.
Вече се движех като подгонен, от часовника и от ужасното приближаване на Цифрата. Земята се въртеше безпощадно, часът наближаваше, след малко щяха да ме изпъдят.
Най-сетне, след като прекосих галерията с електрическите уреди, стигнах до малката зала на стъклото. Каква странна логика беше наредила тъй, че отвъд най-напредничавите и скъпи машини, сътворени от модерната мисъл, трябваше да следва една зона, посветена на способи, познати още от хилядолетия на финикийците? Това беше сборна зала, в която се редуваха китайски порцелан и грънчарски изделия, майолики и фаянс,
34
Рьоне Лалик (1860–1945) — френски бижутер и декоратор, един от основоположниците на стила „Ар нуво“.
И тогава забелязах в десния ъгъл на залата, опряна до прозореца, кабината на Перископа. Влязох. Намерих се пред стъклен екран, подобен на командно табло, по който се движеха картините на някакъв филм, много неясни, разрез на някакъв град. После забелязах, че филмът се прожектира от друг екран, окачен над главата ми, където образите се виждаха обърнати, а този втори екран беше окулярът на първобитен перископ, направен в общи линии от две кутии, съединени под тъп ъгъл, от които едната, по-дългата, стърчеше като тръба извън кабината, над главата ми и зад гърба ми, достигайки един по-висок прозорец, от който вероятно чрез система от вътрешни лещи, осигуряващи по-широк обхват, улавяше пейзажа отвън. Като изчислих колко съм се изкачил, установих, че перископът ми позволява да виждам околността от такава височина, от каквато се виждаше през витражите на „Сен Мартен“, сякаш увиснал на Махалото, аз съзерцавах последната гледка, която се разкриваше пред един обесен. Пригодих фокуса на зениците си към този смътен образ: сега вече разпознавах улица Вокансон, към която беше обърната апсидата, и улица Конте, която по мислена линия продължаваше църковния кораб. Улица Конте се вливаше вдясно в улица Монголфие, а вляво, в улица Тюрбиго; на двата ъгъла имаше кафенета — „Уикенд“ и „Ла Ротонд“, а насреща, върху фасадата на сграда, с мъка разчетох една фирма — „МОДЕЛИ ЖАКСАМ“. Перископът.
Беше твърде нелогично да се намира в залата на стъклото, а не при оптическите уреди, а това означаваше, че е важно погледът навън да е именно от това място, в тази посока. Не разбирах обаче причините за този избор. Откъде-накъде тази кабина, позитивистична и жулверновска, е поставена при символичното изображение на лъва и змията?
Във всеки случай, ако намерех сили и смелост да остана тук още десет-двадесет минути, може би пазачът нямаше да ме открие.
Останах в тази подводница известно време, което ми се стори много дълго. Чувах стъпките на закъснелите посетители, стъпките на последните пазачи. В един момент ми се прииска да се сгуша под екрана, за да убягна по-сигурно от някой разсеян поглед, но се въздържах, защото, ако останех прав и ме откриеха, винаги можех да се престоря на посетител, заплеснал се да съзерцава чудото.
Малко по-късно светлините угаснаха и залата потъна в полумрак, а кабината на перископа стана по-светла, тъй като се озаряваше от екрана, от който не откъсвах поглед, защото беше последният ми контакт със света.
От предпазливост трябваше да остана прав или ако ме заболяха краката, клекнал, в продължение на най-малко два часа. Часът, в който затварят музея за посетители, не съвпада с часа, в който си тръгват служителите. Ужасих се при мисълта за чистачите: а ако започнат сега да чистят всички зали, педя по педя? После се сетих, че сутрин музеят се отваря късно и чистачите вероятно работеха на дневна светлина, а не вечер. Трябва да беше така, поне за горните зали, защото не чувах никой да се движи. Само далечно бръмчене и от време на време по-рязък шум, може би затваряха вратите. Мъчех се да стоя неподвижен. Щях да имам време да стигна до църквата между десет и единадесет, а може би и по-късно, защото Властелините щяха да пристигнат едва в полунощ.
В този момент група младежи излизаха от „Ла Ротонд“. Едно момиче мина по улица Конте и зави по Монголфие. Кварталът не беше много оживен, как щях да издържа да гледам с часове този скучен свят, който беше зад гърба ми? Но щом Перископът беше тук, дали пък не трябваше да ми носи послания с някакво тайнствено значение? Усетих, че ми се ходи по малка нужда. Не трябваше да мисля за това, беше на нервна почва.
Колко неща ти минават през главата, когато си сам и си останал нелегално в един Перископ! Навярно човек изпитва същото чувство, когато се крие в трюма на кораб, за да емигрира в далечна страна. Всъщност наистина крайната цел трябва да е Статуята на Свободата и панорамата на Нюйоркския залив. Може и да ме налегне дрямка и няма да е зле. Не, имаше опасност да се събудя твърде късно…
Най-ужасното щеше да бъде, ако ме обземеше страх: в такъв момент човек е сигурен, че всеки миг може да закрещи. Перископ, подводница, блокиран на дъното, наоколо вече плуват огромни черни риби, изскочили от дълбините, а ти не ги виждаш и знаеш само, че въздухът не ти достига…
Вдъхнах дълбоко няколко пъти. Съсредоточаване. Единственото, което в такива моменти може да ти помогне, е изброяването на конкретни неща. Да се върна към фактите, да ги изреждам, да назовавам причините, следствията. Стигнах до това и това поради това и това…
Нахлуха спомените, отчетливи, ясни, подредени. Спомените от последните три трескави дни, после от последните две години, примесени със спомените от преди четиридесет, както ги бях открил, прониквайки в електронния мозък на Якопо Белбо.
Обръщам се към спомените, за да осмисля безпорядъка на нашето сгрешено мироздание. Сега, както и онази вечер в Перископа, се свивам в едно отдалечено ъгълче на мисълта си, за да измъкна оттам един разказ. Като Махалото. Диоталеви ми го беше казал — първата сефира е Кетер, Короната, началото, първичното нищо… Бе създал отначало една точка, която се превърна в Мисълта, и в нея изписа всички знаци… Беше и не беше, затворен в името и убягнал от името. Нямаше още друго означение освен „Кой?“, чистото желание да бъде назован с някакво име… В началото бе изписал знаци в светлината, един тъмен пламък блъвна от най-тайните му глъбини като безцветна мъгла, която да даде форма на безформеното, и едва що тя започна да се разсейва, в средата се образува огнен вихър, който се изля надолу и освети по-нисшите сефири чак до последната — Царството.
Но може би в този цимцум, в това оттегляне, в това усамотение, както казваше Диоталеви, вече се криеше нещо, което обещаваше великия тиккун, завръщането.
II. ХОХМА
3
In hanc utilitatem clementes angeli saepe figuras, characteres, formas et voces invenerunt proposueruntque nobis mortalibus et ignotas et stupendas nullius rei iuxta consuetum liguae usum significativas, sed per rationis nostrae summam admirationem in assiduam intelligibilium pervestigationem, deinde in illorum ipsorum venerationem et amorem inductivas. 35
35
In hanc utilitatem… (Лат.) — За тази цел милостивите ангели често изнамираха и предлагаха на нас, смъртните, образи, свойства, форми и гласове, непознати и смайващи и неозначаващи нищо според обичайната езикова употреба, но поради върховното удивление на нашия разум, водещи към непрекъснато изследване на ясни неща, а после, към почит и обич на самите тях.
Това се случи преди два дни. В четвъртък сутринта още се излежавах и все не се решавах да стана. Бях пристигнал преди седмица и веднага се обадих в издателството. Диоталеви още беше в болницата, а Гудрун не изглеждаше оптимистично настроена: чувствувал се все така, с други думи, по-зле. Не смеех да отида да го посетя.
Колкото до Белбо, той не беше на работа. Гудрун ми каза, че се обадил по телефона и съобщил, че трябвало да остане вкъщи по семейни причини. Какви пък бяха тези семейни причини? Най-странното беше, че взел със себе си текстообработващата машина Абулафия, както вече я наричаше, заедно с принтера. Гудрун ми каза още, че я отнесъл със себе си, за да завърши някаква работа. Защо така спешно? И не можеше ли да пише в редакцията?