Махалото на Фуко
Шрифт:
Стоях и гледах, изпълнен със страхопочитание. В този миг се убедих, че Якопо Белбо е прав. Когато ми говореше за Махалото, приписвах вълнението му на някакво естетическо фантазиране, на онзи рак, който бавно се оформяше, безформен, в душата му, преобразувайки неговата игра, стъпка по стъпка, без той да го съзнава, в действителност. Но ако имаше право по отношение на Махалото, значи и всичко останало беше истина, Планът, Световният заговор, и ненапразно бях дошъл тук, в навечерието на празника на Свети Йоан. Якопо Белбо не беше луд, просто чрез Играта случайно бе открил истината.
Защото досегът със Свещеното не може да продължава дълго, без да обърка разума.
Опитах се тогава да откъсна погледа си, като проследих дъгата, която се насочва от капителите на колоните, разположени в полукръг, по нервюрите на свода към ключовия камък, повтаряйки тайната на готическата арка, която се крепи на едно отсъствие, върховно лицемерие на статиката, и внушава на колоните да тласкат нервюрите нагоре, а на нервюрите, оттласквани от ключовия камък, да притискат колоните към пода, докато
Апсидата на „Сен Мартен-де-Шан“ съществуваше само защото, в съответствие със Закона, можеше да съществува Махалото, а то съществуваше, защото съществуваше тя. Човек не може да избегне безкрайността, казах си, като се стреми към друга безкрайност, не може да се спаси от откриването на идентичното, заблуждавайки се, че може да срещне различното.
Все така без да успея да отместя поглед от ключовия камък на свода, се дръпнах назад, стъпка по стъпка, защото само за няколкото минути, откакто бях влязъл, бях научил пътя наизуст, а и големите метални костенурки, които преминаваха от двете ми страни, бяха достатъчно внушителни, за да ги улавям с крайчеца на окото си. Отстъпвах по дължината на кораба назад към изхода и отново над главата ми връхлетяха онези заплашителни праисторически птици от прокъсано платно и стоманена тел, онези зловещи прилепи, които нечия окултна воля бе обесила на църковния свод. Възприемах ги като познавателни метафори, съдържащи значения и асоциации, далеч по-дълбоки от тези, които музейната функция искаше прикрито да внуши. И ето че подобно на мезозойски насекоми и влечуги, като алегория на продължителните миграции, които Махалото е преразказало върху пясъка, като архонти 10 , като извратени еманации, върху мен връхлетяха с дългите си клюнове на археоптерикси аеропланите на Брьоге, Блерио, Ено, хеликоптерът на Дюфо 11 .
10
Архонти (от гр.) — понятие от гностическата космология, за манихейците, тайни сили, „синове на мрака“.
11
… аеропланите на Брьоге, Блерио, Ено, хеликоптерът на Дюфо. — Брьоге, Блерио, Ено, Дюфо — френски изобретатели и конструктори от края на XIX и началото на ХХ в.
Така човек влиза в парижкия Музей на Уменията и Занаятите, след като е прекосил един двор от XVIII век и е прекрачил прага на бившата църква, вградена в по-късния музеен комплекс, както някога е била вградена в несъществуващото вече абатство. Влизаш и вървиш заслепен от това съзаклятие, което обединява висшия свят на небесните арки с долния свят на консуматорите на земни масла.
На пода се простира цял низ от самоходни превозни средства, бицикли и парни автомобили, над теб пък висят леталата на пионерите; някои от експонатите са цели, макар и олющени, разядени от времето, но всички заедно изглеждат на странната светлина, смес от естествена и електрическа, сякаш покрити с някаква патина, с лака на стари цигулки; от други са останали само скелети, шасита, зъбчати колела и манивели, които те заплашват с неописуеми мъчения, и ти вече се виждаш прикован към онова инквизиторско ложе, където всеки миг нещо може да се задвижи и да се впие в месата ти, докато не признаеш греха си.
Но отвъд този шпалир от стари средства за придвижване, отдавна вече неподвижни и с ръждясали души, чисти знаци на една техническа гордост, в името на която бяха изложени за поклонение, две статуи, отляво — Статуята на Свободата, умалено копие на тази, която Бартолди 12 е проектирал за един друг свят, и отдясно, статуята на Паскал, стоят на пост пред апсидата, където колебанията на Махалото са заобиколени сякаш от кошмарите на някой болен ентомолог: щипки, челюсти, пипала, прешлени, криле, крака, цяло гробище от механически трупове, които биха могли да се задвижат едновременно: магнити, еднофазни трансформатори, турбини, конвертори, парни котли, динамомашини; а в дъното, покрай пътеката зад Махалото, като асирийски, халдейски или картагенски идоли, като огромни Ваали 13 с някога нажежени кореми, като Нюрнбергски девственици 14 , оголващи своите настръхнали от гвоздеи утроби, се редяха експонати, които навремето са били самолетни двигатели, невъобразим венец от вкаменени фигури, коленичили в преклонение пред Махалото, сякаш синовете на Разума и Просвещението бяха осъдени да пазят вечно самия символ на Традицията 15 и Познанието.
12
Фредерик-Огюст Бартолди (1834–1904) — френски скулптор, автор на 33-метровата статуя „Свободата, озаряваща света“ (1886), издигната в Нюйоркския залив.
13
Ваал — божество от различни нехристиянски религии, на което принасяли
14
Нюрнбергски девственици — наименование на едни от най-страшните средновековни инквизиторски съоръжения.
15
Традицията — тук и по-нататък под „Традиция“ се разбира древната окултна наука.
Възможно ли е отегчените туристи, които плащат своите девет франка на касата, а в неделя влизат безплатно, да си мислят, че някакви стари господа от миналия век, с бради, пожълтели от никотина, с мазни и смачкани яки, с романтични черни връзки и рединготи, вонящи на тютюн, с пръсти, кафяви от киселини, и мисъл, вкисната от академична завист, комични призраци, които се наричат един друг „скъпи учителю“, са поставили всички тези предмети под сводовете движени само от безкористна просветителска страст, от задължението да удовлетворят исканията на буржоазния радикален данъкоплатец или от желанието да възхвалят великия триумф на човешкия прогрес? Не, не, „Сен Мартен-де-Шан“, отначало църква на абатство и след това музей на техническата революция, е бил замислен като синтез на тайнствени истини и тези самолети, тези самоходни машини, тези електромагнитни скелети бяха поставени тук, за да поддържат един диалог, чиято формула все още ми убягваше.
Трябваше ли да вярвам в лицемерното твърдение на каталога, че господата от Конвента са създали този музей, за да доближат до масите едно светилище на всички умения и занаяти? Не, твърде очевидно беше, че дори думите, с които се описваше проектът, бяха същите, с които Франсис Бейкън 16 описва Соломоновия храм в своята „Нова Атлантида“.
Но пък възможно ли беше единствено аз, Якопо Белбо и Диоталеви да сме прозрели истината? Тази вечер може би щях да узная отговора. Необходимо беше само да остана в музея след затварянето му и да изчакам до полунощ.
16
Франсис Бейкън, граф Верулам, виконт Сейнт-Олбанс (1561–1626) — английски философ и политически деец, посветил се на реформата на науките. Автор на философския роман „Новата Атлантида“, в който очертава проект за организиране на град, управляван от учени.
Откъде ли щяха да влязат Те? Не знаех, подозирах само, че някъде из подземията на Париж съществува проход, който свързва някоя точка в музея с друга точка в града, навярно около Порт Сен Дьони, но бях убеден, че ако изляза, няма да мога повече да проникна в музея.
Направих опит да се отърся от магията на мястото и да огледам църквата с трезви очи. Вече не търсех откровението, исках информация. Реших, че в другите зали ще е трудно да намеря скривалище, където да убягна от проверката на пазачите (нали това им е работата — при затварянето да обиколят залите, за да видят, дали някъде не се спотайва крадец), и че не би могло да се открие по-добро място, където да се приютя, от тази част на църквата, претъпкана със стари автомобили. Да се скрия жив в едно мъртво превозно средство. Толкова игри бях играл, защо да не опитам и тази?
Смелост, казах си, не мисли повече за Познанието; потърси помощ от Техниката.
2
Притежаваме различни чудати Часовници и други Механизми, които извършват Последователни движения… Освен това имаме Къщи на сетивните измами, в които с успех осъществяваме всякакъв вид Манипулации, Лъжливи видения, Заблуди и Илюзии… Това са, сине мой, богатствата на Соломоновия храм.
Възвърнах си контрола над нервите и въображението. Трябваше да играя с ирония, както бях играл само допреди няколко дни, без да се увличам. Намирах се в музей и се налагаше да бъда хитър и прозорлив до краен предел.
Погледнах с надежда към аеропланите над главата си: дали не можех да се покатеря в кабината на някой двуплощник и да дочакам нощта, сякаш прелитам Ламанша, предвкусвайки „Почетния легион“. Марките на автомобилите край мен звучаха с трогателна носталгия… „Испано-Суиса — 1932“, красив и гостоприемен. Неизползуваем обаче, защото се намираше много близо до касата. Макар че бих могъл да излъжа пазача, ако носех голф и кожен шлем и кавалерствувах на дама в красив джемпър, с шапка като каска и прическа „а ла гарсон“. Моделът „Ситроен С 64“ от 1931-ва бе представен в разрез — чудесно нагледно пособие, но невъзможно скривалище. А да не говорим за парната машина на Кюньо 17 , огромна, цялата заета от котела, тенджерата или там както му казват. Трябваше да погледна вдясно, където покрай стената бяха наредени велосипедите с големи колела, подобни на цветя, бързоходите на барон Дре 18 , еднопедалите, спомен от кавалерите с цилиндри, които са размахвали крачки из Булонския лес, рицари, яхнали конете на прогреса.
17
Жозеф Кюньо (1725–1804) — френски инженер, построил първата самоходна парна машина (1770).
18
Карл Фридрих барон Дре (1775–1851) — немски изобретател, създал т.нар. „дрезина“.