Махалото на Фуко

Эко Умберто

— Аз съм консервативен реалист — прошепна ми Белбо, разбирам само Мондриан. Какво представлява една не-геометрична картина?

— Преди той беше геометричен — отвърнах.

— То не беше геометрия. Беше редене на плочки за баня.

В това време Лоренца се бе впуснала да целува Рикардо, докато той и Белбо си размениха само леко кимване. Имаше голяма блъсканица, галерията приличаше на нюйоркско таванско помещение, цялата в бяло и с оголени тръби за отопление или за вода в горната част. Кой знае колко пари бяха пръснали, за да я устроят по този начин. В единия ъгъл звукова уредба оглушаваше присъствуващите

с ориенталска музика, от тази с цитри, доколкото си спомням, дето не можеш да доловиш никаква мелодия. Всички преминаваха разсеяно край картините, за да се струпат пред масите в дъното и да грабнат пластмасовите чаши. Бяхме пристигнали във вихъра на празненството, помещението беше силно задимено, от време на време някое момиче задвижваше тялото си в танц, но всички още бяха заети с разговори и с консумация пред бюфета, в интерес на истината много богат. Настаних се на един диван пред който, на пода, беше оставена купа, още пълна с плодова салата. Тъкмо щях да си сипя, защото не бях хапнал нищо, но изведнъж ми се стори, че откривам следа от подметка, която бе смачкала в средата плодовите кубчета, превръщайки ги в еднородна маса. Всичко беше възможно, защото по пода вече лъщяха петна от бяло вино, а и някои от гостите се движеха с мъка.

Белбо беше докопал една чаша и лениво, на пръв поглед без определена цел, се придвижваше, потупвайки от време на време някой познат по рамото. Искаше да се добере до Лоренца.

Но малцина стояха на едно място. Тълпата беше обхваната от нещо като кръгово движение, също като пчелите, които търсят още неоткрито цвете. Аз не търсех нищо, но въпреки това станах и се включих в обиколката, подчинявайки се на импулсите, които ми предаваха околните. Виждах недалеч от мен Лоренца, която блуждаеше и с театрална радост разпознаваше този или онзи, високо вдигнала глава, с престорено присвити от мнимо късогледство очи, изпънати и стегнати рамене и гърди, и плавна походка на жирафа.

В един момент естественият поток ме отхвърли към ъгъла до една маса и ме притисна към гърбовете на Лоренца и Белбо, които най-сетне се бяха срещнали, може би случайно, и също като мен бяха блокирани от тълпата. Не зная дали забелязваха присъствието ми, но сред тази шумотевица никой вече не чуваше какво си говорят другите. Чувствуваха се изолирани и аз бях принуден да слушам техния разговор.

— Кажи сега, питаше Белбо, къде се запозна с твоя Алие?

— Моя ли? Той е и твой, доколкото разбрах днес. Ти можеш да познаваш Симон, а аз — не, така ли?

— Защо му викаш Симон? Защо той те нарича София?

— Но това е игра! Запознах се с него у едни приятели, стига ли ти? И смятам, че е чудесен. Целува ми ръка като че ли съм принцеса. Освен това може да ми бъде баща.

— Внимавай да не стане баща на детето ти.

Сякаш чувах себе си да говоря на Ампаро в Баия. Лоренца беше права. Алие умееше да целува ръка на младите жени, които не познаваха този ритуал.

— Защо Симон и София? — настояваше Белбо. — Той Симон ли се казва?

— О, това е вълшебна история. Ти например знаеш ли, че нашият свят е плод на една грешка и че в известен смисъл вината е и моя? София била женската част на Бога, защото тогава Бог бил повече жена, отколкото мъж, а после вие сте му сложили брада и сте започнали да го наричате

Той. Аз съм била неговата добра половина. Симон казва, че съм искала да създам света без позволение, аз, София, която се е наричала също, чакай, как беше?… а, да, Еноя. Мисля, че моята мъжка част не е искала да създава — може би не е имала смелост или е била импотентна, но аз, вместо да се съобразя, съм решила да направя света сама, нямала съм търпение, смятам, че е било от изблик на любов, така е, обожавам целия този объркан свят. Затова съм душата на този свят. Така казва Симон.

— Колко мило. На всичките си приятелки ли говори така?

— Не приказвай глупости. Само на мен. Защото по-добре от теб е разбрал какво представлявам. Не се опитвай да ме приспособиш към собствената си представа. Той разбира, че трябва да бъда оставена да живея по своя си начин. Така е направила София, заела се да създава света. Сблъскала се с първичната материя, която била отвратителна, предполагам, не е използувала дезодоранти, и мисля, че не нарочно, но май тя е създала Демо… Как се казваше?…

— Да не е Демиурга?

— Точно така, него. Не си спомням дали този Демиург го е направила София или пък той вече съществувал, а тя само го подучила, хайде, действувай, направи света и после ще се забавляваме. Този Демиург сигурно не е бил кой знае колко сръчен и не знаел как да го направи, дори не е трябвало изобщо да го прави, защото материята е лоша и той не е имал право да се меси. Но както и да е, направил, каквото направил, и София останала вътре. Затворничка на света.

Лоренца говореше и пиеше много. Всеки две минути, докато мнозина вече се бяха скупчили в средата на залата и със затворени очи сладострастно се олюляваха в ритъм, Рикардо минаваше край нея и й наливаше нещо в чашата. Белбо се мъчеше да го спре, казвайки, че Лоренца вече достатъчно е пила, но Рикардо се смееше, поклащайки глава, а тя се бунтуваше, твърдейки, че издържа на алкохола повече от Якопо, защото е по-млада.

— Окей, окей — отвръщаше Белбо, не слушай дядо си, слушай Симон. И какво друго ти каза той?

— Това, че съм затворница на света, дори на злите ангели… защото в тази история ангелите са лоши и са помогнали на Демиурга да направи цялата беля… лошите ангели, значи, ме държат при тях, не ми позволяват да избягам и ми причиняват страдание. Но от време на време някой човек ме разпознава. Като Симон. Той ми обясни, че вече веднъж му се случило, преди хиляда години, защото не ти казах, но Симон е практически безсмъртен, знаеш ли колко неща е видял…

— Да, да, добре. Но вече престани да пиеш.

— Ш-ш-т… Веднъж Симон откри, че съм била блудница от един бордей в Тир и че съм се казвала Елена…

— Такива неща ли ти разправя този господин? И ти си доволна. Позволете да ви целуна ръката, стервичка мила на моя лайнян свят… Какъв кавалер!

— В случая блудницата е била онази Елена. И освен това, когато в ония времена се казвало блудница, означавало свободна жена, без окови, интелектуалка, жена, която не желае да бъде домакиня, и ти го знаеш, блудницата била придворна дама, която имала салон, днес би била тази, която е мениджър, ти ще наречеш ли курва един мениджър в рокля? Ще я сравниш ли с тия, дето палят огньовете по пътищата, за да привличат камионджиите?