Махалото на Фуко

Эко Умберто

Белбо изразяваше обикновено смайването си с един израз, който бе научил във Филмотеката от оригиналната версия на „Янки Дудъл красавец“ с Джеймс Кени: „I am flabbergasted!“ 218 . Употреби го и този път. Явно Алие знаеше добре и разговорния английски, защото не успя да скрие задоволството си, без да се срамува от тази си проява на самолюбие.

— Драги приятели — каза, когато въпросният господин, чието име не зная, предлага една компилация върху тайната на пирамидите, той не може да каже нищо по-различно от това, което вече знаят и децата. Щях да се изненадам, ако беше написал нещо ново.

218

I am flabbergasted (англ.) —

същисан съм.

— Значи този господин — намеси се Белбо, казва чисто и просто познати истини?

— Истини ли? — засмя се Алие, отваряйки отново кутията със своите странни и прекрасни пури. — Quid est veritas 219 , както казваше един мой познат отпреди много години. В известен смисъл става дума за куп глупости. Само като начало, ако се разделят точните размери на основата на точната височина, умножена по две, като се включат и десетичните знаци, получава се не числото Пи, а 3,1417254. Разликата е малка, но важна. Между другото един ученик на Пиаци Смит, Флайндърс Питри, който впрочем се е занимавал и с измерването на Стоунхендж, твърди, че веднъж изненадал маестрото да пили гранитните блокове в стаята на фараона, за да му излязат сметките… Навярно са клюки, но на Пиаци Смит не може да се вярва изцяло. Достатъчно е човек да го е виждал как си връзва вратовръзката. И все пак между множеството глупости има и някои неоспорими истини. Бихте ли дошли до прозореца, господа?

219

Quid est veritas (лат.) — „Що е истина?“, думи към Иисус Христос (Иоан 18:38), отправени от Пилат Понтийски, „познат от преди много години“ на Алие.

Разтвори с театрален жест прозореца, покани ни да погледнем навън и ни показа в далечината, на ъгъла на уличката и булеварда, една дървена будка от тези, в които обикновено се продават лотарийни билети.

— Ако желаете, господа — каза, — можете да отидете да измерите тази будка. Ще видите, че дължината на предната част е 149 сантиметра, иначе казано, една стомилиардна част от разстоянието между Земята и Слънцето. Височината в задната част, разделена на широчината на прозореца, дава 176:56=3,14. Височината на предната част е 19 дециметра, тоест се равнява на броя на годините от гръцкия лунен цикъл. Сборът на височините на двата предни и на двата задни ръба е 190х2+176х2=732, което е годината на победата при Поатие 220 . Ширината на дъската отпред е 3,10 сантиметра, ширината на рамката на прозореца е 8,8 сантиметра. Като заменим вътрешните цифри със съответствуващите им букви от азбуката, получаваме С10Н8, което е химическата формула на нафталина.

220

… победата при Поатие — в битката при френския град Поатие (1356) по време на Стогодишната война англичаните побеждават французите.

— Невероятно! — възкликнах. — Вие ли го открихте?

— Не, отвърна Алие. — Друга подобна будка е измерил някой си Жан-Пиер Адан. Предполагам, че всички лотарийни будки са с приблизително еднакви размери. С числата човек може да прави каквото си иска. Ако взема например свещеното число 9 и искам да получа 1314, годината на изгарянето на Жак дьо Моле — велика дата за хора като мен, които се обявяват за поклонници на Тамплиерската традиция, какво правя? Умножавам 9 по 146, съдбоносна година за разрушаването на Картаген. А как стигам до резултата? Разделям 1314 на две, после на три и т.н., докато не намеря подходяща дата. Бих могъл също така да разделя 1314 на 6,28, тоест на удвоеното число Пи, и ще получа 209. Може, защото това е и годината, когато Атал I, цар на Пергам, се възкачва на трона. Доволни ли сте?

— Значи не вярвате в нумерологията? — запита разочарован Диоталеви.

—

Аз ли? Твърдо вярвам, смятам, че вселената е величествен концерт на нумерологични съответствия и че прочитът на числото, както и неговото символично тълкуване представляват пътя на познанието за привилегированите. Но ако светът, низш и висш, е система от съответствия, в която всяко нещо е на мястото си, естествено е както будката, така и пирамидата, и двете рожби на човешкия разум, подсъзнателно да са възпроизвели в своята структура хармониите на космоса. Тези така наречени пирамидолози откриват с невероятно усложнени средства една линейна истина, при това и древна, и всеизвестна. Самата логика на изследването и на откритието е противоестествена, защото е логика на науката. Логиката на знанието няма нужда от открития, защото вече знае. Защо трябва да се доказва това, което не би могло да бъде другояче? Ако има тайна, то тя е някъде много по-дълбоко. Тези ваши автори остават просто на повърхността. Предполагам, че този тук преразказва всички легенди за египтяните, които познавали електричеството…

— Няма да ви питам как познахте.

— Виждате ли? Задоволяват се с електричеството като всички инженери, подобни на Маркони. Много по-малко наивна е хипотезата за радиоактивността. Това е едно интересно предположение, което, за разлика от хипотезата за електричеството, би могло да обясни прословутото проклятие на Тутанкамон. Как са успявали египтяните да повдигнат каменните блокове на пирамидите? Дали са ги изкачвали с помощта на електрически кранове, или пък са ги повдигали чрез атомната енергия? Египтяните са открили начина да преодоляват земното притегляне и може би са притежавали тайната на левитацията. Друга форма на енергията… Знае се, че халдейските жреци са задвижвали свещените машини само посредством звука и че жреците на Карнак и на Тива са могли да отварят вратите на храма само с гласа си. А какво според вас, като се замислим, е легендата за „Сезам, отвори се“?

— Добре, и после? — запита Белбо.

— Това е най-важното, драги приятелю. Електричество, радиоактивност, атомна енергия, истинският посветен знае, че това са метафори, повърхностни прикрития, условни измами, в най-добрия случай жалки последствия от една далеч по-древна и забравена сила, която посветеният търси и някой ден ще познае. Би трябвало да я наричаме… — поколеба се за миг — „телурични токове“.

— Какво? — запита вече не си спомням кой от нас.

Алие изглеждаше разочарован.

— Виждате ли? Тъкмо се надявах, че между вашите кандидати ще намеря някой, който да ми каже нещо по-интересно. Забелязвам, че е много късно. Добре, приятели, договорът е сключен, останалото бяха отвлечени разсъждения на стар учен.

Тъкмо ни подаваше ръка, когато влезе прислужникът и му прошепна нещо на ухото.

— О, нашата скъпа приятелка! — възкликна Алие. — Бях забравил. Поканете я, нека почака една минута… не, не в хола, по-скоро в турския салон.

Скъпата приятелка навярно се чувствуваше вътрешна в тази къща, защото вече беше на прага на кабинета и без дори да ни погледне, в полумрака на вече отиващия си ден, с уверена стъпка се насочи към Алие, погали го по лицето палаво и му каза:

— Няма да ме караш да чакам пред вратата ти, нали, Симон?

Беше Лоренца Пелегрини.

Алие се отдръпна бързо, целуна й ръка и й каза, посочвайки ни:

— Скъпа моя, мила София, ти умееш да се чувствуваш у дома си във всеки дом, който озаряваш. Но тъкмо изпращах моите гости.

Лоренца ни забеляза и ни махна весело с ръка — не си спомням някога да съм я виждал изненадана или смутена.

— Ах, каква прелест — каза, и вие ли познавате моя приятел? Как си, Якопо. (Не го запита, просто каза.)

Забелязах, че Белбо пребледнява. Взехме си довиждане. Алие ни увери, че е бил щастлив да се запознае с нас.

— Убеден съм, че нашата обща приятелка е едно от най-невинните същества, които някога съм срещал. Във вродената й свежест, позволете ми това съждение на стар мъдрец, виждам богинята София, изгнаничка на земята. Скъпата ми София, не ми остана време да те предупредя, че обещаната вечер се отлага с няколко седмици. Много съжалявам.