Махалото на Фуко

Эко Умберто

— Няма значение — отвърна Лоренца, ще почакам. Вие в бара ли отивате? — запита ни или по-скоро заповяда ни тя. Добре, след половин час и аз съм там, искам Симон да ми даде някой от неговите еликсири, трябва да ги опитате и вие, но той казва, че са само за избраници. После ще дойда.

Алие се усмихна със снизходителния израз на любящ чичо, покани я да седне и ни изпрати до външната врата.

Озовахме се на улицата, седнахме в моята кола и потеглихме към „Пилад“. Белбо беше онемял. През целия път никой от нас не се обади. Но в бара вече се налагаше да прекъснем магията.

— Няма да ми е приятно да съм ви свързал с някой луд — казах.

— Не сте, отвърна Белбо. — Човекът е интелигентен, проницателен. Само че живее в свят, различен от нашия. После добави мрачно: — Или почти…

49

„Traditio Templi“ 221 постулира сам по себе си традицията на едно тамплиерско рицарство, духовна и затворена общност…

(Анри Корбен, „Храм и съзерцание“, Париж, „Фламарион“, 1980)

221

„Traditio Templi“ (лат.) — „Традицията на Храма“.

— Мисля, че разбрах какво представлява

вашият Алие, Казобон, заяви Диоталеви, който си беше поръчал чаша шампанско на Пилад, макар че ние се опасявахме за неговото духовно здраве. — Това е човек, който се интересува от мистичните науки и презира слухарите и дилетантите. Но както недвусмислено го чухме днес да казва, презирайки ги, той ги изслушва и критикува, без да им показва, че се различава от тях.

— Днес господин, граф или маркграф, все едно, Алие произнесе една ключова дума, каза Белбо. — Духовна общност. Презира ги, но се усеща единен с тях, свързан с духовната общност. Мисля, че го разбирам.

— В какъв смисъл? — запитахме ние.

Белбо беше вече на третия джин-мартини (уиски — вечер, твърдеше той, защото успокоява и те кара да мечтаеш, а в късния следобед — джин-мартини, защото възбужда и подсилва). Впусна се да разказва за детството си в Х., както вече беше направил веднъж пред мен.

— Беше през периода 1943–1945 година, искам да кажа при прехода от фашизма към демокрацията, после отново към диктатурата на република Сало 222 , но с партизанската война в планините. В началото на тази история бях на петнадесет години и се бях преселил в къщата на чичо Карло. Живеехме в града, но през 1943-та започнаха бомбардировките и майка ми реши, че трябва да си вдигаме чуковете, както се казваше тогава. В Х. живееха чичо ми Карло и леля ми Катерина. Чичо Карло произхождаше от семейство на земеделци и беше наследил къщата в Х. заедно със земите, дадени под аренда на някой си Аделино Канепа. Арендаторът работеше, жънеше житото, правеше вино и даваше половината от реколтата на собственика. Естествено, напрегнати отношения: арендаторът се смяташе за експлоатиран, а собственикът — за измамен, защото получаваше само половината от това, което даваше неговата земя. Собствениците ненавиждаха арендаторите, арендаторите ненавиждаха собствениците. Но съжителствуваха, както беше в случая с чичо Карло. През 1914 година чичо Карло се беше записал доброволец в алпийските войски. Пиемонтски темперамент, целият изтъкан от дълг към родината, той беше станал първо лейтенант, после капитан. Накратко казано, в битката край Карсо се оказал близо до един ненормален войник, който гръмнал бомбата, както я държал в ръце — иначе защо ще се нарича „ръчна бомба“? Както и да е, бил хвърлен в общия гроб, когато някакъв санитар забелязал, че е още жив. Отнесли го в полевата болница, махнали му едното око, което вече висяло извън орбитата, отрязали му ръката и по думите на леля Катерина му поставили метална плочка под окосмената част на главата, защото бил загубил парче от черепа си. С други думи, хирургически шедьовър, от една страна, и герой — от друга. Сребърен медал, Кавалерски кръст на италианската корона и след войната — топло местенце в държавната администрация. Чичо Карло в края на краищата стана директор на данъчното в Х., където беше получил наследство, и отиде да живее във фамилната къща заедно с Аделино Канепа и неговото семейство.

222

Република Сало — Социалната Република, създадена от Мусолини през 1943 г.

Като директор на данъчното чичо Карло беше един от местните големци. А като инвалид от войната и Кавалер на италианската корона, той не можеше да не симпатизира на временното правителство, което в случая представляваше фашистката диктатура. Фашист ли беше чичо ми Карло?

Дотолкова, доколкото, както се казваше през шестдесет и осма, фашизмът бе върнал отново на почит бившите воини и ги възнаграждаваше с ордени и постове, чичо Карло, може да се каже, беше умерен фашист. Но достатъчно, за да бъде ненавиждан от Аделино Канепа, който пък беше антифашист по съвсем основателни причини. Всяка година трябваше да отива при него, за да подновява своята данъчна декларация. Пристигаше в данъчното със съучастническо и примирено изражение, след като се беше опитал да подкупи леля Катерина с една торба яйца. И се озоваваше пред чичо Карло, който не само беше неподкупен като герой, но и знаеше по-добре от когото и да било колко му е откраднал Аделино Канепа през годината и не му прощаваше нито грош. Аделино Канепа се обяви за жертва на диктатурата и започна да разпространява клевети по адрес на чичо Карло. Двамата живееха в една къща, единият на господарския първи етаж, другият — на партера, срещаха се сутрин и вечер, но вече не се поздравяваха. Контакта поддържаше леля Катерина, а след нашето пристигане — майка ми, която Аделино Канепа даряваше с цялата си симпатия само поради факта, че беше снаха на чудовище. Всяка вечер в шест чичо ми се прибираше с вечния си сив двуреден костюм, бастуна и един брой на още непрочетения вестник „Стампа“. Вървеше изправен като войник от алпийските войски, с едното си сиво око, вперено в атакуваната кота. Минаваше пред Аделино Канепа, който в този момент обикновено взимаше глътка въздух на пейката в градината, и сякаш не го забелязваше. След това се срещаше с госпожа Канепа на вратата и тържествено сваляше шапка. Така всяка вечер, година подир година.

Беше вече осем часът. Лоренца не идваше, както беше обещала. Белбо пиеше петия джин-мартини.

— Дойде четиридесет и трета. Една сутрин чичо Карло влезе при нас, събуди ме с целувка и каза: момчето ми, искаш ли да научиш най-голямата новина на годината? Прогонили са Мусолини. Не разбрах дали чичо Карло страдаше от това. Дори и да страдаше, не го показа. Беше примерен гражданин и държавен служител. И продължи да ръководи данъчната служба за правителството на Бадолио. След това настъпи осми септември, зоната, в която живеехме, премина под контрола на Социалната република и чичо Карло се приспособи. Събираше данъците за Социалната република. Канепа разправяше наляво и надясно какви връзки има с първите партизански отряди там, в планината, и обещаваше нечувани отмъщения. Ние, децата, още не знаехме кои са партизаните. Много се говореше за тях, но никой още не ги беше виждал. Разказваха за началника на бадолийците, някой си Терци (естествено, прозвище, каквито тогава всички си измисляха, и мнозина твърдяха, че го бил взел от онзи Терци, героя от комиксите, приятеля на Дик Светкавицата), бивш началник на карабинерите, който при първите сблъсъци с фашистите и есесовците загубил единия си крак и командувал всички отряди по хълмовете в околностите на Х. После се случи, каквото се случи. Един ден партизаните нахлуха в селото. Бяха слезли от хълмовете и сновяха по улиците, още нямаха определена униформа, носеха само светлосини кърпи на врата, и току изстрелваха по някой картечен откос във въздуха, за да съобщят, че са там. Новината бързо се разпространи, всички се затвориха по къщите, още не се знаеше що за хора са. Леля Катерина плахо изрази надеждата си: нали бяха приятели на Аделино Канепа, или поне Аделино Канепа твърдеше, че е техен приятел, нима щяха да сторят нещо на чичо Карло? Сториха

го. Разбрахме, че група партизани се втурнали в канцеларията на данъчното, арестували чичо Карло и го отвели в неизвестна посока. Леля Катерина се строполи на леглото, викайки, че ще го убият, и от устата й заизлиза белезникава пяна. Достатъчно било да го ритнат с ботуш и заради металната плочка в главата веднага щял да умре. Чул виковете на леля, пристигна Аделино Канепа с жена си и децата си. Леля му изкрещя, че бил Юда, че той бил предал чичо на партизаните, защото събирал данъците за Социалната република. Аделино Канепа й се закле във всичко най-свято, че не е вярно, но се виждаше, че се чувствува виновен, защото беше дрънкал прекалено много. Леля ми го изгони. Аделино Канепа се разплака, обърна се към майка ми, припомни й всички случаи, когато бил отстъпвал един заек или едно пиле на смешна цена, майка ми потъна в гордо мълчание, леля Катерина продължи да бълва белезникава пяна. Аз хлипах. В края на краищата, след двучасово мъчение, чухме викове и чичо Карло се появи на велосипед, който управляваше с единствената си ръка, и се държеше тъй, сякаш се връщаше от разходка. Веднага забеляза суматохата в градината и намръщен запита какво се е случило. Ненавиждаше разправиите, както всички хора от нашия край. Качи се горе, приближи се до леглото на леля Катерина, която още приритваше с кльощавите си крака, и я попита от какво е толкова развълнувана, какво толкова се е случило. А се бе случило това, че партизаните, като разбрали какво е говорил Аделино Канепа, решили, че чичо Карло е един от представителите на режима, и го арестували за назидание на останалите. Завели чичо Карло с камион извън града и го изправили пред Терци, отрупан с военни отличия, с картечница в дясната ръка, а лявата — опряна на патерицата. А чичо Карло, но изобщо не мисля, че е било хитрост, по-скоро инстинкт, навик, воински ритуал — застанал мирно, представил се, майор от алпийските войски Карло Ковасо, ранен и инвалид от войната първа категория, сребърен медал. Терци също се изпънал в „мирно“ и се представил — старшина Ребауденго от Кралските карабинери, комендант на бадолийска бригада „Бетино Рикасоли“, бронзов медал. „Къде?“ — запитал чичо Карло. А Терци, като подчинен, отвърнал: „При Пордой, господин майор, кота 327.“ „Боже мой! — възкликнал чичо Карло. — Аз пък бях на кота 328, трети полк!“ „Битката на равноденствието?“ „Да, битката на равноденствието.“ „А обстрелът на Петте Пръста?“ „Спомням си го като днес.“ „А нападението с байонетите по поста пред «Сан Криспино»?“ „Да, по дяволите!“ Изобщо все в тоя дух. После, нашият без ръка, другият без крак, като един правят крачка напред и се прегръщат. Терци му казал: „Как може, господин майор, как е станало така, че вие събирате данъците за едно фашистко правителство, подчинено на завоевателя?“ „Вижте какво, коменданте — отвърнал му чичо Карло, аз имам семейство и получавам заплата от централното правителство, което е, каквото е, и не съм го избирал аз. Вие как бихте постъпили на мое място?“ „Драги майоре — казал Терци, на ваше място бих постъпил по същия начин, но го давайте по-кротко, гледайте да не се престаравате.“ „Ще гледам, коменданте, отвърнал му чичо Карло, нямам нищо против вас, и вие сте синове на Италия и смели бойци.“ Мисля, че са се разбрали, защото и двамата са изричали Родина с главно Р. Терци заповядал да дадат на чичо Карло един велосипед и чичо Карло си тръгнал. Аделино Канепа ни се чу, ни се видя в продължение на няколко месеца. Това е, не зная дали се нарича духовна общност, но едно е сигурно: съществуват едни връзки, които стоят над всякакви пристрастия.

50

Защото аз съм първата и последната. Аз съм почитаната и ненавижданата. Аз съм блудницата и светицата.

(Цитат от Надж Хаммади, 6, 2)

Влезе Лоренца Пелегрини. Белбо погледна към тавана и поръча последно мартини, във въздуха се усещаше напрежение и аз понечих да стана. Лоренца ме задържа.

— Не, всички идвате с мен, тази вечер се открива изложбата на Рикардо, започнал е да рисува в нов стил! Велик е, Якопо, ти го познаваш!

Знаех кой е Рикардо, все се въртеше в „Пилад“, но тогава не разбрах защо Белбо още по-неотклонно съсредоточи поглед в тавана. След като прочетох файловете, вече зная, че Рикардо е бил мъжът с белега, с когото Белбо не е имал смелост да влезе в двубой.

Лоренца настояваше, галерията не била далече от „Пилад“, били организирали истински купон, дори оргия. Диоталеви се стресна и веднага заяви, че трябвало да се прибира, аз се колебаех, но беше очевидно, че Лоренца иска да отида, а това също причиняваше страдание на Белбо, който виждаше как моментът за диалог на четири очи все повече се отдалечава. Но не можах да се измъкна и тръгнахме.

Не обичах много този Рикардо. В началото на шестдесетте години произвеждаше скучни картини — платна на черни и сиви ивици, прекалено геометрични, малко тип „оптически“, от които те заболяват очите. Озаглавяваше ги „Композиция 15“, „Паралакс 17“, „Евклид X“. Едва беше започнала шестдесет и осма, и той се втурна да излага в окупираните сгради, беше променил само малко палитрата и вече представяше силни контрасти между черно и бяло, тъканта беше по-едра, а заглавията бяха от рода на „Това е само началото“, „Молотов“, „Сто цвята“. Когато се върнах в Милано, видях негова изложба в един клуб, в който се събираха поклонници на доктор Вагнер, беше се отказал от черното, работеше върху бели структури, при които контрастите се образуваха само от релефа на слоя боя върху грапавата хартия, тъй че картините, както сам обясняваше, разкривали различни профили според наклона на светлината. Наричаха се „Възхвала на неяснотата“, „На/Преки“, „То“, „Бергщрасе“, „Отрицание 15“.

Онази вечер, веднага щом влязох в новата галерия, разбрах, че поетиката на Рикардо е претърпяла значителна еволюция. Експозицията бе озаглавена „Megale Apophasis“ 223 . Рикардо бе преминал към фигуративната живопис, а палитрата му имаше перлени оттенъци. Играеше си с цитати и понеже, убеден съм, не умееше да рисува, предполагам, че е работил, прожектирайки върху платното диапозитиви на прочути картини — изборът му обхващаше както „пожарникарите“ от края на миналия век, така и символистите от началото на нашия. Върху първоначалната скица после прилагаше точковидна техника, преливайки постепенно цветовете и преминавайки точка по точка през целия спектър, тъй че започваше винаги от един много ярък и пламтящ център, за да стигне до абсолютното черно, или обратното — в зависимост от мистичната или космическа концепция, която желаеше да изрази. Имаше планини, от които струяха светлинни лъчи, разделени на облаци от сфери в мрачни цветове, тук-там изникваха концентрични небеса със загатнати ангели, размахващи прозрачни криле, нещо твърде наподобяващо „Раят“ на Доре. Заглавията бяха „Беатрикс“, „Мистична Роза“, „Данте“, „Гавриил 33“, „Верни на любовта“, „Атанор“, „Хомункулус 666“ — ето откъде идва страстта на Лоренца към хомункулусите, казах си. Най-голямата картина се наричаше „София“ и представяше нещо като лава от черни ангели, които бликаха отдолу, пораждайки едно бяло същество, галено от мъртвешкосиви ръце, прекопирани от тази, която се издига към небето в „Герника“. Смесицата беше твърде съмнителна и от близо изпълнението изглеждаше недодялано, но от два-три метра ефектът беше доста лиричен.

223

„Megale Apophasis“ (от гр.) — „Великото решение“.