Маршрут 666

Чайлд Линкълн

— Океанът разнася огромно количество семена от сладководни и земни растения, но никой не може да каже точно в кои от тях ще се настани вирусът, в кои животни ще проникне… — Марго поклати глава, помълча малко и добави: — Не виждам каква е разликата, ако това нещо успее да се размножи в океана или ако семената достигнат до речните устия и низините около тях.

Пендъргаст излезе от водата и преметна през рамо дългия ствол на растението.

По раменете на скъпото му сако потекоха кални струйки, процеждащи се от месестите, силно преплетени корени.

— Имаме три часа — мрачно заяви той.

Трета част

Колиба от черепи

Вероятно би било интересно, ако някой

се заеме да направи разрез на подземното общество на Ню Йорк — така, както се правят геологически проучвания или се проследява хранителната верига от хищника до плячката му. Най-високо в системата са обитателите на полумрака между подземията и повърхността, на онази гранична черта между горния и долния свят, която им служи единствено за нощувка, защото тези хора обикалят безплатните кухни, службите за социално подпомагане, а понякога дори бюрата за почасова работа. След тях се нареждат скитниците с постоянен статус, за които е характерна почти патологичната привързаност към по-дълбоките нива на подземния свят и които определено предпочитат топлината на царящата в тях мръсотия пред огряната от слънчева светлина, но често пъти мразовита мръсотия на улиците. Веднага под тях — понякога и в буквалния смисъл — се нареждат престъпниците от различен калибър, които използват тунелите на метрото и железопътния транспорт като сигурни убежища и скривалища при вечното си бягство от представителите на реда и закона. А в дъното на този импровизиран разрез се спотайват онези нещастници, за които животът горе е станал прекалено сложен и прекалено болезнен. Те се навират в мрака на този свят, панически побегнали от всякакви приюти и благотворителни организации. И накрая, разбира се, идва ред на групи, които не се поддават на категоризация — закоравели престъпници, месии и обикновени луди. През последните години числеността на тези групи непрекъснато нараства, главно поради поредица от съдебни решения, по силата на които бяха закрити голяма част от психиатричните заведения в щата.

Хората по природа са склонни към обединение в комуни, главно поради необходимостта от самоотбрана, закрила и социални контакти. Не правят изключение и бездомниците — включително онези, които обитават най-дълбоките подземия. Доброволно избрали живота в пълен мрак, те въпреки това изграждат свои общества и отделни комуни. Разбира се, когато говорим за подземното население, терминът „общество“ определено подвежда, защото той е свързан с представата за ред и подчинение на закона, докато подземните обитатели живеят в условията на хаос и пълна анархия. Съюзите, групите и общностите, които се появяват там, изчезват или преливат в други структури с неуловимата бързина на живачната капка в свободно пространство. На това място човешкият живот е кратък и обикновено ужасяващо тежък. Тук, в отсъствието на светлината, възпитанието, любезността и останалите придобивки на цивилизацията се разпадат като пепел, подхваната от вятъра.

Л. Хейуърд, „Касти й общности под Манхатън“ (предстояща публикация)

46

Хейуърд погледна навътре в изоставения тунел на метрото, където светлината на фенерчетата играеше по влажните стени като някаква забравена сигнализация. Рамото я болеше от тежестта на големия щит от прозрачен плексиглас. Отдясно усещаше увереното и вдъхващо спокойствие присъствие на полицай Карлин, който явно си знаеше работата и със сигурност му беше известно, че тук, дълбоко под земята, от самонадеяност полза няма. Къртиците искат да бъдат оставени на мира. Те ставаха нервни при вида на дори един полицай, и направо побесняваха, когато в тунелите се появяваше цял взвод, получил задачата да ги прочисти.

В челото на колоната, където се намираше и Милър, кънтяха смехове и груби закачки. Пети отряд вече беше успял да прогони две групи бездомници от горното ниво, които, едва зърнали стълпотворението от тридесетина униформи, ужасено

бяха хукнали към изходите. Тази лесна победа донесе радостната възбуда, която накара Хейуърд да поклати глава. Защото сблъсъкът с истинските къртици от по-ниските нива — закоравели и непреклонни, все още предстоеше. Но в обстановката имаше нещо странно. В тунелите на метрото под Калъмбъс Съркъл би трябвало да има значително по-голям брой къртици. Свидетелство за тях бяха няколко току-що изоставени и все още димящи огнища. Най-вероятно се бяха изпокрили, което не беше чудно при врявата, която вдигаха онези отпред.

Отрядът продължаваше да напредва. От време на време спираше и Милър изпращаше малки групи за оглед на страничните ниши и напречните галерии. Участниците в тях бързо се връщаха, отегчено преметнали щитовете през рамо и подритвайки боклуците в краката си. Вонята на амоняк ставаше все по-силна, но никой не се оплакваше. Излетното настроение продължаваше да владее хората, въпреки че повечето от тях никога не се бяха спускали толкова дълбоко. Нещата ще се променят, като почнат да дишат трудно, помисли си Хейуърд.

Тунелът изведнъж свърши. Наредени в индийска нишка, полицаите се насочиха към тясната желязна стълба, която водеше към по-долното ниво. Никой нямаше представа къде точно се намира прословутият Мефисто, нито пък докъде се простират границите на царството му, наречено „Маршрут 666“ — крайната цел на похода. Но и никой не се притесняваше. „О, ще изпълзи от дупката си — самоуверено беше обявил Милър. — Ако ние не успеем, газът със сигурност ще го открие.“

Следвайки шумните и възбудени като хлапаци ченгета, Хейуърд изпита неприятното усещане, че се потапя в гореща мръсна вода. Стълбата свършваше в някакъв недовършен тунел. Покрай грубо издяланите в скалата стени се виеха стари тръби, от които капеше влага. Смеховете и закачките в челото на колоната постепенно стихнаха, заменени от шепот и притеснено мърморене.

— Внимавай къде стъпваш! — предупреди спътника си Хейуърд, и наведе лъча на фенерчето. Подът на тунела беше осеян с дупки, пробити Бог знае кога от машината за къртене на скална маса.

— Няма да е приятно, ако стъпя в някоя — кимна Карлин. С нахлупената до очите каска, главата му изглеждаше още по-голяма. Ритна едно камъче в дупката пред себе си и зачака. Някъде отдолу долетя приглушено потропване. — Поне трийсет метра — определи той. — Ако се съди по звука, отдолу трябва да има голяма пещера.

— Виж това — прошепна Хейуърд и насочи фенерчето си към прогнилите дървени тръби.

— Трябва да са поне стогодишни — рече колегата й. — Според мен…

Тя го докосна по рамото и сложи пръст на устните си. Някъде от мрака долетя тихо, но отчетливо почукване.

Откъм челото на колоната се разнесе нервен шепот. Почукването се ускори, после отново се разреди, следвайки тайнствения си ритъм.

— Хей, кой е там? — извика Милър.

Тихите звуци се обогатиха с ново, по-плътно почукване, после с второ, трето… Тунелът бавно се изпълваше със странна, вдъхваща ужас симфония.

— Какво става тук, по дяволите? — изръмжа Милър, измъкна пистолета си и го насочи напред заедно с фенерчето. — Полиция! Излезте напред!

Отговори му хор от различни по сила почуквания, в които се долавяше скрита ирония. Никой не се появи в светлината на прожекторите.

— Джоунс, Макмеън! — излая командирът на отряда. — Екипът ви да разузнае обстановката сто метра напред! — Станислоу и Фредерикс, поемете тила!

Хейуърд стоеше и чакаше. Малобройните екипи се стопиха в мрака. Няколко минути по-късно се появиха обратно с празни ръце.

— Само не ми казвайте, че там няма никой! — заплашително изръмжа Милър при безпомощното повдигане на рамене на подчинените си. — Тая шумотевица все трябва да идва от някъде!

Странната симфония започна да стихва. Накрая остана само едно, съвсем тихо и далечно почукване.

— Къртиците блъскат по тръбите — най-после реши да се намеси Хейуърд.

— Стига, сержант! — намръщи се Милър.

Тя забеляза, че всички глави са извърнати към нея.

— Те така си общуват, сър — тихо се обади и Карлин.