Маршрут 666

Чайлд Линкълн

Един Господ знаеше какво беше накарало къртиците да изпълзят на повърхността, при това в такива огромни количества. Смитбек изведнъж осъзна, че всяка от враждуващите групи вижда в другата олицетворение на злото, но и двете са обладани от пълно безумие.

Надигна се на колене и се огледа, въпреки че го блъскаха от всички страни. От стройното и доскоро подредено шествие нямаше и дори следа. Прецени, че репортажът му от мястото на събитието все още може да бъде спасен, че дори и да се превърне в гвоздея на новините — стига този сблъсък да излезе толкова мащабен, колкото се очертаваше. Но сега най-важното беше да се измъкне от тълпата и да си намери добро място за наблюдение. Погледна на север, към парка. Бронзовата статуя на Шекспир

безучастно наблюдаваше гората от тояги и юмруци, която се люшкаше пред нея. Наведе се и предпазливо тръгна натам. Пред него изскочи бездомник с неестествено разширени очи, който замахна с празното бирено шише в ръката си. Смитбек инстинктивно се сниши, юмрукът му се стрелна напред. Дрипльото извика и се хвана за корема. В същия миг репортерът си даде сметка, че това е жена.

— Съжалявам, госпожо — промърмори той и хукна напред.

Под краката му хрущяха натрошени стъкла и всякакви боклуци. Блъсна някакъв пияница, заобиколи побесняла група младежи в скъпи, но вече изпокъсани костюми и най-сетне успя да се добере до отсрещния тротоар.

Тук, в периферията, беше значително по-спокойно. Стараейки се да избягва плътния слой курешки, Смитбек се покатери на постамента и успя улови края на мантията на великия бард. Набра се нагоре, докопа разтворената книга в ръцете му и използвайки я за опора, възседна широките му рамене.

Гледката го накара да настръхне. Мелето се бе разпростряло на няколко пресечки по Бродуей и южната страна на Сентрал Парк. От изхода на метрото продължаваха да се стичат бездомници, също както и от канализационните шахти и вентилационните решетки по протежение на парка. Никога не си беше представял, че на света може да има толкова много бездомници, а и пияни юпита. От новата си позиция успя да зърне и част от старата гвардия на движението „Да си върнем града“, придвижваща се в стегнат строй по посока на „Амстердам“, максимално встрани от зоната на бойните действия. Мнозина от участниците в нея отчаяно размахваха ръце пред профучаващите таксита, а около тях се биеха и разделяха разпокъсани групички обезумели хора. С ужас и нещо като възхищение репортерът наблюдаваше свирещите във въздуха предмети, юмручните схватки и боевете с тояги. По земята вече лежаха доста хора — в безсъзнание, може би дори мъртви. Край тях се търкаляха окървавени камъни и парчета стъкло. Все пак голяма част от сблъсъка протичаше в далеч по-невинна форма — главно в жестикулации и обидни думи. Появиха се и първите полицейски отряди, които без колебание се врязаха в тълпата, но числеността им беше явно недостатъчна. Част от сблъсъците се бяха пренесли в парка, а това означаваше, че ще бъдат доста по-трудни за овладяване. Но къде по дяволите са главните сили на ченгетата? — за пореден път се запита Смитбек.

Дълбоко в душата му се надигаше чувство на триумф, въпреки ужаса и отвращението от това, което ставаше наоколо. И което — дай Боже, — щеше да стане основа на поредния сензационен репортаж. Очите му дълбаеха мрака, опитвайки се да запечатат всичко съществено, в главата му вече се оформяха гръмките подзаглавия. В един момент му се стори, че скитниците надделяват. Надавайки яростни викове, те бавно изтласкваха демонстрантите към южната част на парка. Макар да бяха слаби и недохранени, очевидно владееха далеч по-добре правилата на уличния бой. Няколко телевизионни камери вече бяха станали на сол, а все още невредимите екипи се оттегляха в плътен строй, разкъсали с прожекторите си мрака. Част от колегите им бяха заели позиции по покривите на околните сгради и снимаха с телеобективи, обливайки мястото на сражението с призрачно бяла светлина.

Вниманието му беше привлечено от тъмносиня редица, появила се в близост до паметника. Оказа се стегнат и добре построен полицейски отряд, който си пробиваше път през тълпата с размахани палки. В средата на строя крачеше мустакат и видимо уплашен цивилен, а след него се влачеше изпотен дебелак, който се оказа капитан Уокси.

Смитбек

с интерес проследи отряда, прорязващ групите от ожесточено биещи се хора. Имаше нещо странно в начина, по който се придвижваше. И още в следващия миг разбра какво е то: тези ченгета не правеха нищо, за да прекратят побоищата и да овладеят тълпата. Всичките им усилия изглежда бяха насочени към охраната на двама души, крачещи в средата на колоната — Уокси и мустакатия. Не след дълго отрядът стигна пресечката, навлезе в парка и се понесе в тръс под учудения поглед на репортера. Очевидно изпълняваха съвсем конкретна и важна задача, която нямаше нищо общо с уличните безредици.

Но каква, за Бога, запита се Смитбек. Нима има нещо по-важно от възстановяването на реда и спокойствието в огромния град?

Разяждан от колебания, той постоя още няколко секунди върху твърдите рамене на Шекспир, после бързо се смъкна от паметника, прескочи ниската каменна ограда и хукна след полицейски отряд, който бързо се стопяваше в мрака на Сентрал Парк.

49

Дагоста извади незапалената пура от устата си, изплю парченце тютюн и огледа намокрения й край с нескрито отвращение. Марго гледаше как опипва джобовете си за кибрит, не намира такъв и вдига вежди в нейна посока. Получил отрицателното поклащане на главата й, той се обърна към Хорлокър и отвори уста, но после пак я затвори, видял портативната радиостанция до ухото на началника и мрачното му лице.

— Мизнър! — кресна Хорлокър. — Мизнър, чуваш ли ме?

Отговори му неясно цвърчене, което би трябвало да е въпросният Мизнър.

— Изтласкайте ги и започнете арести… — заповяда Хорлокър, но цвърченето му попречи да довърши заповедта си.

— Какво?!_Петстотин?!_ Изскочили изпод земята?! Слушай, Мизнър, я престани с тези дивотии! Защо не са по автобусите?

Хорлокър млъкна, за да чуе отговора, а Марго забеляза как Пендъргаст, седнал на ръба на масата с „Полицейски вестник“ в ръце, любопитно протяга шия.

— Има си правилник за борба с безредиците, разполагате със сълзотворен газ! — ревна шефът. — Не ме интересува как ще го направите! Какви демонстранти?Бият се с демонстрантите?! — Хорлокър свали апарата, изгледа го с недоверие, а след това го залепи за другото си ухо. — Не, за Бога! Никакъв газ в близост до демонстрантите! Слушай ме внимателно. По-голямата част от Двайсети и Двайсет и втори са под земята, Трийсет и първи контролира загражденията. Горният край на града зее празен като… Не, забрави! Кажи на Перильо, че искам всички заместници на пожар при мене, най-късно след пет минути! Докарайте личния състав от кварталите, вдигнете почиващите под тревога, съберете пътната полиция! На това място ни трябват още хора, ясно?

Пръстът му гневно натисна бутона за прекъсване, ръката му посегна към един от телефоните на бюрото.

— Къртис, свържи се веднага с губернатора! Евакуацията в южна посока изкара част от бездомниците в района на парка, където са се сблъскали с оная демонстрация. Налага се намесата на Националната гвардия. После се обади на Мастърс и му кажи да подготви хеликоптерите, за всеки случай. Да обяви бойна готовност и за бронетранспортьорите от депото на Лексингтън авеню. Всъщност, зарежи… Те няма как да си пробият път… Я по-добре звънни на онези от парковия участък, а аз ще имам грижата да се свържа с кмета.

Хорлокър бавно остави слушалката. Самотна капка пот се плъзна по челото му, което за броени секунди смени цвета си от червено в сиво. Невиждащите му очи бавно обиколиха командния пункт, но явно не забелязваха нито щъкащите във всички посоки полицаи, нито припукващите на всевъзможни честоти радиостанции. Има вид на човек, върху когото внезапно се е сринал целият свят, помисли си Марго.

Пендъргаст внимателно сгъна вестника и го остави на бюрото до себе си. Приглади русата си коса, приведе се напред и някак безгрижно подхвърли: