Мерак
Шрифт:
Засмя се Юмерът:
— Гледай за какво си се сетил!
— А ти, като гледаш всеки ден тия, кочовите сватби, не се ли сещаш никога за нищо?
— Сещал съм се — казва, — как не!
— За какво си се сещал? За дърво? Сещал се... Я ставай да организираме скачките, ей-сегичка ще се мръкне. И не си гледай пъпа, а внимавай коча какво работи и се учи!
Изведохме овцата, доведохме друга. Мислех си: „Това ще му е на коча втората сватба за днеска, та ще я претупа по-набързо!“ А то, брате, същата игра, същото целуване и сресване, същите метани, поклони, и хора!
Изтропахме и трета сватба, и четвърта, материал събрахме за опсеменяването не на петдесет, а на петстотин овце. Викам тогава на Мерко:
— Давай на коча да яде и да вървим да спим!
Подредихме овцете и легнахме. В колибата ми се стори много задушно, та легнахме навънка, под небето... Ама и небето беше тая вечер — джа-ам! Ококорили се звездиците, като че в роса окъпани, едни плахо-плахо попримигват, други — сериозни, светят и не шават, ровят в очите ти и питат:
— Как е, чичо Каньо, как е?
— Ами добре е...
— Добре, добре, ала можеше да е къде-е по-добре! Я си помисли!
— Стига съм мислил! Ще спя!
— Ще спиш, ама не можеш — реже ме право в очите най-високата и ясна звезда, — че ти е червива съвестта-а! Женен си четиридесет години, а я кажи, едно хоро изигра ли на жена си? Посегна ли да я погалиш поне веднъж? Да й пошепнеш в ухото една любовна дума, както си пошепнаха овцата и коча?
— Мерко!... Дай ми кибрита — казвам, — Ще запаля огън. Не ми се спи!
— Чудно нещо — каза Мерко, — и на мене не ми се спи...
— А на тебе какво ти е?
— Абе кораво ми е — кай, — повече сено май, че трябва да си,подложа!
— Сложи — казвам, — сложи! Една копа да подложиш, коравото ще си остане пак кораво, че това кораво, дето те гложди, не е отвън, а е отвътре! Познах ли или не познах?
Утрая се Мерко, нища не рече, ала стана. Разпалихме огън, захвърчаха искри, скриха се звездите, останахме ние двамата е него лице в лице.
— Тука ми е — казва — тежко, вътре!
— Да не е, дето те блъсна коча?
– -- Блъсна ме ти! С ония думи! Блъсна ме, та още не мога да дойда на себе си.
Мерко, завлеканинът, толкова думи да издума наведнъж, ще рече, блъскането- трябва да е било яко.
— Ти — казвам — да не си чул одеве какво ми рекоха звездите?
— Не съм чул звездите, но слушам — дере се тука някакво щур че: „щууур, щууур, щу-ур”... Ей това слушам от одеве и си мисля: „Де пък ме е разбрало и щурчето? Откъде?“
— Ами звездите — казвам — откъде са ме разбрали, та ми наговориха одеве такива думи? — И му ги казвам дума по дума, а Мерко се блещи.
— Махни, махни, не е за дума!
— Кажи какво не е за дума! Кажи го да ти олекне! Тука поне няма кой да чуе. Ей ги, скриха се звездите, млъкна и щурчето, няма да ти пречат.
— Аз — почна да разправя Мерко, — аз, чичо Каньо, съм толкова — казва — мръсен, че да стопиш всичките овце на лой и лойта на сапун да направиш — няма да можеш всичката мръсотия от мене да измиеш! Аз като съм се напивал и жената не рачи с мене да лежи — връзвал съм я — казва — за кревата с въже!
— И аз съм го правил, не въздишай толкоз издебело, само че аз на мойта съм надвивал и без въже!
— Запуши я — казва. — Спри, че може нещо диво да ни чуе, та ще ни разнесе па цялата гора!
Гряхме се на огъня, мълчахме, по едно време Юмера отново го припали:
— Думай — казва, — не мълчи!
— Мойта е свършена, какво да приказвам. На мене само разкаянието ми остава, но ти си — казвам — още на трийсет и три! Гледай коча, прави каквото прави той и ще видиш какво ще стане!
— Добре де — казва Мерко, — и хоро ли трябва да играя? Макар че сме братя по кръв, аз съм, първо на първо, мохамеданин, ортаклъка ще ми се смее, че играя!
— Абе — казвам, — брайно, ти будала ли си или на будала се правиш? Ти хорото няма да го заиграеш на мегдана, ще си го играеш у дома! Ще танцуваш! Няма да хлопаш и тропаш. Надуваш грамофона, ловиш жената и... карай! Ти целуваш ли жена си?
— Аз — казва — право да ти кажа, скърцам със зъбите, та съм нямал време.
— Нямал си време! Да взема, че да те подбера с тоягата, да те удрям и да не ти казвам за какво... Такава кротка женица имаш и със зъби да й скърцаш! Да й се зъбиш като вълк! Ами тя какво прави, когато ти скърцаш?
— Закачулва се през лицето, трепери като лист н си мълчи.
— Запуши я — казвам. — Спри!
Замълчахме. Зарови Мерко с тоягата в жарта и погледа си вече не вдига. И въздиша! От време на време като въздъхне, издухва пепелта с мех. Дожа ля ми за него, а че го подхванах:
— Да съм аз на твое място и на твоите години, че да видиш какво става! Ще се върна в село, ще мина през кръчмата, ще мушна в пояса две шишета гъмза и ще се върна вкъщи при жената за вечеря. „Давай, жено — ще й кажа, — да поядеме, а че да се чукнем по чашка за твоя хубост и за твое здраве!“ Ще й помогна след това да раздигнем софрата. „Заповядай, мила жено, да полегнеш, сърчицето ти малко да постопля!“ Женско сърце лесно се топли. Не ти трябва огън и пламък, не ти трябва борина, всичко става от лесно по-лесно, иска се хубава дума само да й пошепнеш в ухото, както кочът го направи с овцата. Аз от овнешки езици не разбирам, но зная какво й рече: „Сърце мое — рече, — хубава си, драга ми си, много те обичам!“ Косата й малко ще погалиш — ти видя ли как кочът среса овцата? Погалваш я с ръка — кочът нямаше ръка, а ти я имаш! Разбра ли?
— Запуши я! — разшава се Мерко. — Спри!,.. Много хубаво разбрах.
— Щом е тъй, ставай и си върви вкъщи — ей го селото къде е, а пък аз ще пазя овцете и ще те чакам, докато си дойдеш утре.
...На другия ден идва си Мерко рано-рано, закичен на ухото със здравец. Питам го:
— Как е?
— Топ е! — хили се той. — Мериносът — кай — цървулите ми не може, да завърже! Но аз съм му благодарен, ще го гледам като брат и на рогите му две големи свещи ще запаля — едната от мене, другата от булката...