Мусон
Шрифт:
Когато стигна до него, хвана с невинен жест ръката му. Напъпилите й кадифени гърди едва личаха като леки подутини, но малките зърна гордо стърчаха, наежени от хладния въздух на мусона. Дориан ги гледаше и някакво необикновено чувство накара долната част на стомаха му да се свие на топка.
Влязоха ръка за ръка в езерото. Водата беше по-топла от нощния въздух. Топла като собствената им кръв. Ясмини клекна във водата и дългите й коси заплаваха около нея като листа на лотос. Разсмя се от удоволствие.
Луната
— Не трябва да оставаме повече! Започва да става късно. Нека си вървим!
— Никога не съм била така щастлива! — отвърна Ясмини. — Никога досега! Бих искала да останем тук цял живот. — Но се изправи послушно и сребристата вода блесна по издължените й стройни крайници. Излязоха от водата и следите от стъпките им се занизаха през пясъка като две мънистени огърлици.
При входа на пещерата, тя се извърна към него.
— Благодаря ти, Доуи! — После неочаквано простря ръце напред и го прегърна. — Толкова много те обичам, братко! — Дориан стоеше вдървено в обятията й. Допирът на малкото тяло, топлината на кожата през хладните капки морска вода отново събудиха онова необикновено усещане в стомаха.
Тя се дръпна назад със звънлив смях.
— Цялата съм мокра. — Хвана дебел кичур от косата си и го изви. Водата от него покапа по пясъка.
Дориан вдигна робата от земята.
— Обърни се! — каза той и Ясмини послушно обърна към него извивката на гърба си. Той започна да я бърше с полите на дрехата.
— Другата страна!
Тя застана с лице към него и Дориан избърса онези малки подутини на гърдите й, а после продължи към корема.
— Гъдел ме е!
Коремът беше гладък и плосък. Единствено гънките на пъпа и малката неокосмена цепка, в долната му част между бедрата, нарушаваха съвършената му цялост.
— Облечи се! — Тя се наведе, за да вдигне дрехата. Видя идеалната заобленост на задничето и някакъв спазъм стегна гърдите му така, че едва можа да си поеме дъх.
Ясмини се изправи и навлече мръсната роба през глава, а той продължи да я гледа втренчено. Тя му се усмихна и докато навиваше косата си, за да я скрие под чалмата, започна да разглежда тялото му без никакво чувство за вина или греховност.
— Толкова си бял, където не те е видяло слънцето и гледай, имаш косми долу! — Тя посочи изненадано с ръка. — Същият цвят като на главата. Блестят като коприна под луната. Много са красиви — чудеше се тя.
Дориан бе забравил за пухкавия мъх, поникнал през последните няколко месеца. За първи път изпита срам, почти вина пред нея и бързо се покри със собствената си влажна роба.
— Трябва да тръгваме! — каза Дориан и тя се затича, за да не изостане по пътя им назад. Когато стигнаха прохода, свали грубата роба и облече собствените си дрехи.
— Готова ли си? — попита Дориан.
— Да, Доуи. — Понечи да тръгне през тунела, но тя хвана ръката му и каза: — Благодаря ти, братко! Никога няма да забравя какво направи тази вечер. Никога, никога!
Опита се да освободи ръката си. Чувствата му го объркваха и той почти изпита гняв към нея, задето ги бе предизвикала.
— Можем ли да дойдем пак, Доуи?
— Не знам. — Той издърпа ръката си. — Може би.
— Моля те, Доуи! Толкова беше хубаво.
— Ами добре, ще видим.
— Ще бъда много добра. Ще правя, каквото кажеш. Няма вече да те дразня и да ти отговарям. Само кажи да! Моля те, Доуи!
— Добре де! Ще дойдем пак.
102.
Няколко дни след набега им през Прохода на Ангела и преди Дориан да изпълни обещанието си да я заведе пак, в жилището им се появи Куш. Цъфна преди изгрев-слънце, придружен от двама евнуси-роби. Тахи ги срещна на вратата и застана на пътя им.
— Какво искате от Ал Амхара? — попита тя.
— Дръпни се, дърта краво! — нареди Куш. — Момчето вече не е под твои грижи!
— Дошли сте да ми го вземете! — Гласът й затрепери и тя се вкопчи в бродирания елек на евнуха, когато той се опита да мине край нея.
— Дръпни се, казах ти вече! — Удари я с края на тоягата си и тя се сгъна на две от болка.
— Доведете неверника! — заповяда Куш на робите и те се втурнаха в спалнята на Дориан. Той седеше на рогозката, грубо разбуден от пронизително пискливия глас на Куш и сънливо търкаше очи. Евнусите го грабнаха и повлякоха към Куш.
— Махнете това! — Куш посочи с тоягата омоталата се около краката на момчето роба. Те я свалиха и евнухът се усмихна похотливо. — Така си и мислех! Хубава градинка си завъдил там. — С крайчеца на тоягата Куш докосна пухкавото гнездо от златночервени къдрави косъмчета. Дориан направи опит да се покрие, но робите го държаха здраво.
— Време беше! — Мушна Дориан с дебел, накичен с пръстени показалец. — Ще те отървем от тая смрадлива кожица.
— Не ме пипай! — изкрещя Дориан яростно с мутиращ глас и поаленели от гняв и унижение бузи. — Дръпни си тлъстите лапи от мене ти, същество без топки!
Усмивката изчезна от лицето на Куш и той бързо дръпна ръка.
— Кажи селям на тая дърта крава! — Той се вторачи в Тахи. — Повече няма да я видиш. Хората ми ще останат с теб, докато си събереш нещата. Напускаш харема! Чакате нож и нов живот след това!
На прага Тахи се вкопчи в него.
— Ти си синът, който не можах да родя — прошепна тя. — Ще те обичам докато съм жива.
— И аз ще те обичам, Тахи! Не помня родната си майка, но трябва да е била като теб!
— Бъди мъж и войн, Ал Амхара! Искам да се гордея с теб!